вторник, 22 март 2011 г.

Изкуството на Високия Ренесанс във Венеция – Джорджоне и Тициан/Art of the High Renaissance in Venice - Giorgione and Titian.

 Генчо Терзийски


            Градът Венеция е създаден през IX век като там още от V век преди христа  е съществувало по-малко селище. От X до XIV в. е значителен център, посредник в търговията между Западна Европа и Изтока. В Средновековието Венеция е република (Венецианската република) оглавявана от дожи. Приобщава се към културата на Ренесанса през втората половина на ХV век. Формира се живописна школа със специфични особености. Характерното за Високия Ренесанс (куатрочентото) във Венеция е светската живопис  използвана главно за прослава на венецианската държава и венецианския начин на живота, а не толкова религиозната. Вместо олтарни картини най-често на живописците се поръчвало живопис с монументална украса със светски сюжети, а тематиката била описване на мирни договори, тържествени процесии, прием на пратеници, празнични чествания на военни победи. В картините с религиозни теми венецианските художници внасяли повече свобода и светска трактовка на събитията и човешките образи. По думите на Джорджо Вазари венецианците първи започнали да рисуват разказвателни цикли от картини, предназначени да украсяват вътрешни пространства на различни сгради (Христова, Н. Образа на историята в историята на изкуството, Благоевград 2006).
          В края на ХV и началото на ХVІ век във Венеция благоприятна почва намира ренесансовия хуманизъм. Въпреки, че позападнала търговията натрупаните богатства били толкова големи така, че венецианската аристокрация можела безгрижно да се наслаждава на радостите на живота. Именно към това в продължение на два века призовавали хуманистите. Живота във Венеция имал открит, обществен характер. И през ХVІ век се запазила свободата на вероизповеданието, развивали се просветата, училищата и книгопечатането. Венецианците обичали пищните народни празненства, които организирали по площадите на града и най-вече най-големия пред катедралата „Св. Марко”. Венецианките се славели с любовта към красивите пъстри рокли, с изкуствения златисторус цвят на косите си и с непринудената свобода на нравите. Интелектуалните кръгове се отличават с по-силен интерес към рационалното начало в хуманитарните познания  като човекът в неговото земно битие се разглежда в неразривна връзка с природата. Представите им за идеалния човешки живот се осъществяват сред природата, където единствено можело да се постигнело чисто и възвишено състояние на духа. Темите на поетите и писателите били не за градския живот, а за щастливия живот в историята на пастири и пастирки, които се наслаждават на любовта сред идиличната природа. На фона на тези особености на хуманизма във Венеция отразяват политическите и икономически сътресения на италианските градове през ХVІ век. Те карат хуманистите да търсят интелектуалното бягство от града като място за живот. Всичко това създало атмосфера за едно пълнокръвно, жизнерадостно и ярко изкуство. Традициите на венецианската школа и отколе присъщата и багреност подготвили почвата на венецианската живопис през ХVІ век.  
              Венецианската художествена школа е в най-голям разцвет в началото на ХVІ век.  Изразители на Високия Ренесанс с неговия художествен синтез и одухотвореност във Венеция са двамата художници Джорджоне и Тициан като зрялото творчество на последния принадлежи към Късния Ренесанс. За разлика от Флоренция и Рим  разликата между Ранния и Високия Ренесанс във Венеция не е чак толкова рязка. 
            Джорджоне (1476 – 1510 г.), първият  венециански живописец принадлежащ към Зрелия Ренесанс е изоставил орбитата на Джовани Белини чак през последните години на от кратката си кариера. Живял само 33 години и до днес представата за него си остава загадка. Истинското му име е Джорджо Барбарели да Кастелфранко. Прякора му означава „Големия Джорджо”. Родом е от малкото градче Кастелфранко. Според Дж. Вазари той се увличал по музиката, свирел и пеел толкова хубаво, че венецианските благородници го канели в домовете си. Неговите картини били светски като сюжетите и образите били подчертано емоционални и поетични.  Живописният маниер на Джорджоне се смята, че е формиран под влиянието на леонардовото сфомато. Неговото своеобразие се проявява в онези негови картини лишени от определен сюжет, познати от литературната фабула. С тях започва нов стадий в историята на живописта. Те обикновено нямат пряко отношение нито с църковните легенди, нито с историята, нито със всекидневния живот.
          „Юдит” е първото голямо произведение на Джорджоне, с което се бележи началото на Зрелия Ренесанс във Венеция. С нея художника поискал да разкаже библейската легенда за младата героиня, която спасила родния си град от поробването с отсичането на главата на злия асирийски предводител Олоферн. Изобразена спокойно изправена на фона на тих утринен пейзаж, навела замислен поглед и стъпила върху  отсечената главата на своя враг. Въплътил в образа на италианката повече лиризъм отколкото героизъм, за да ни предаде лиричното настроение автора е използвал всички емоционални възможности на тоновете и полутоновете. Обемът на тоновете е постигнат чрез светли и тъмни петна. Образа на героинята е лирически свързан със заобикалящата природа и тази връзка на човешкия образ с околната пейзаж ще бъде лайтмотива на всички следващи картини на Джорджоне. Тя донесла на младия живописец не само слава, но и поръчка за една мадона от родното му градче. Така се родила безсмъртната „Мадона Кастелфранко”. 
Картината „Мадона Кастелфранко”  е изпълнена с нежно, мечтателно настроение. Тя се различава от простодушно празничните мадони и изящните светци на Джовани Белини.
През 1507 г. Джорджоне нарисувал за венецианския патриций Тадео Контрани картината „Тримата философи”, където въплътил по алегоричен начин в образите на библейски старец, арабина и ренесансовия човек трите етапа в развитието на средновековната наука. Веднага след това се заел с изписването на фреските във „Фондако дей Тедески”, където възхитени от новаторството му младите Тициан и Себастиано дел Пиомбо напуснали своя учител Белини и се присъединили към него като ученици и помощници. За нещастие са унищожени почти изцяло от солената морска вода. 
"Бурята" е сред малкото зрели творби на Джорджоне. Била поръчана от един от най-големите покровители на изкуства във Венеция - търговеца Габриеле Вендрамин, който притежавал картината, когато тя била описана през 1530 г.  Тя е както най-необикновената, така и най-енигматичната картина. Това е първата картина в европейската живопис, където художника се опитал да предаде не само вътрешното състояние на хора, но и състоянието на самата природа. На картината виждаме изобразени далечен град, покритото с облаци небе и две високи дървета с гъсти корони. На ниско хълмче полугола жена, която кърми дете, а малко в страни от нея стои строен войник е алебарда. Много опити са правени да се тълкува като най-убедителния е, че картината показва Адам и Ева след грехопадението.  Съдбата им, както било наредено от Бога, чийто глас е представен от светкавицата, е че мъжът ще обработва земята, от която е взет, а жената ще ражда деца в болка. Адам,облечен във венециански костюм, е представен по време на почивка след труда си. Ева, чиято прикрита голота символизира срама и  плътското познание, кърми Каин, първородния си син. В далечината е мостът над реката около града на земния рай, от който те са били прогонени. Едва забележима до една скала на брега на реката е змията, символизираща Изкушението. Тази картина отразява хуманистичните алегории на венецианката живопис, чийто теми обикновено са статичните пози и отчуждената обстановка. Символиката и обаче не ни разкрива цялата интерпретация. По-скоро това прави пейзажа. Самите Адам и Ева са част от природата, пасивни жертви на бурята, която всеки момент ще ги погълне. Сцената е като вълшебна идилия. Мечта за една пасторална красота, която скоро ще бъде пометена.
През 1507 – 1508 г. Джорджоне създал „Спящата Венера” (Дрезден, Картинна галерия). С тази творба самият художник се гордял с нея тъй като била основание да се смята за единствен сред съвременните живописци, който е създал съвършена творба.  На нея голата спяща Венера е изобразена легнала сред тревата, но върху въз главница и драпирани тъкани на фона прелестен пейзаж, който се разгръща  на няколко плана. Фигурата на Венера и пейзажа са предадени с плавни, ритмично групирани очертания. Спокойно протичащите овални очертания на тялото и се сливат с плавните линии на пейзажа и заглъхват като ехо в приглушения колорит върху хилядите нюанси от топлите тонове на голота златиста плът, от сгъстения виненочервен цвят на възглавието и контрастиращата с него зеленина на тревата и дърветата, която се прелива сребристо-синкавата далечина. Нейния спокоен сън и спокойния вечерен пейзаж се сливат в почти музикална хармония.  Голото тялото е сведено до една поетична обобщена форма и въпреки убедителната си обемност не излъчва чувственост. Материалното тяло се възприема като израз на някакво идеално намерение. Образа на Спящата Венера е израз на любовта в неоплатоническото и разбиране. Очертанията на фигурата и пейзажа са замъглени и се разтварят в пространствената среда. В картината цари безмълвие и одухотворен ред, предадени с чисто живописни средства. Въпреки множеството изобразявания на красиви женски образи от праисторията до днес само във Венера на Джорджоне намираме рядкото и щастливо съчетание на чувствено пълнокръвна голота и възвишена целомъдрие.

„Селският концерт” е последната картина на венецианския живописец. Тя е с неясен сюжет и била довършена от Тициан. Представлява пастирска сцена, утвърждавайки идиличната красота на селския живот сред природата и радостите на любовта. Създадена около 1508 г. представлява пейзаж, на който са изобразени двама мъже кавалери обърнати един към друг в центъра и две голи жени. Мъжете са облечени различно като този със скъпите градски дрехи свири на лютня. Пълната полугола жена черпи вода от един кладенец. На заден план в картината се вижда пастир със стадото си, дървета с кръгли и кичести корони, а в дълбочината селски къщи. Следното тълкуване на картината прави В. Лазарев: „В центъра седи гражданин в богати дрехи, той мечтателно докосва струните на лютнята. Около него са разположени загорял пастир и гола нимфа с флейта. Отляво е представена още една гола нимфа: тя бавно излива вода от кристална чаша, вслушвайки се в звука на падащата струя. Сцената, запечатана от четката на художника, е лишена от активно действие, от занимателна фабула, от движение. В нея господства дух на спокойна съзерцателност. Несъмнено тук Джорджоне е въплътил мечтата на ренесансовите хора за щастливата  Аркадия, за златния век на любовта с неговата наивна непосредственост и чистота на чувствата. При такова тълкуване получава обяснение фигурата на градския човек. Пастирят и нимфата като че ли го призовават да напусне града и да се отдалечи след него в сенчестите, прохладни гори, където ще може да води безоблачно съществуване: пастирите и пастирките ще му свирят и той ще познае любовта, толкова непосредствена, колкото и самата природа.”  Със тази картина Джорджоне станал основоположник на битовата живопис в Италия и открил пред художниците на родината си необятния простор от чувства и преживявания на света, в който живеели и творили самите те.
По думите на Уолтър Патер, Джорджоне цял живот се е вслушвал внимателно в непознати звуци. Картините му звучат като нежна симфония, на която съдържанието е почти невъзможно да се предат с думи. Благодарение на меките приливи от синьо към зелено, от зелено към маслинено, от жълто към малиново, картините му трептят с особена багреност.  Живописта му се гради на меките оттенъци и плавните тонални преходи, каквито по-ранните майстори, дори Белини, не познавали. Намираме ги само в късноантичната живопис и в някои византийски миниатюри.
Под прякото влияние на първия майстор на Зрелия Ренесанс във Венеция се оформил и другия голям майстор - Тициан (Тициано Вечелио, 1485/90 – 1576 г.). Роден е в селцето Пияве дел Кадоре и умира във Венеция покосен от чумата преминала през града. Той е художника повлиян първо от Белини, а после и от Джорджоне,  който доминирал през следващия половин век. Неговото творчество е най-яркия пример за Високия Ренесанс, а и за Късния. Ранната смърт на първия майстор на Високия Ренесанс определило Тициан като най-значителния венециански представител на изкуството. Ранното му творчество е повлияно от венецианския неоплатонизъм. Още приживе е считан за изключителен и неповторим художник, а неговите съвременници го определят като „слънце на небосклона на световното изкуство”. В началото работил само във Венеция, но към 1510 г. отишъл в Падуа. Там той изписал тамошната „Скуола дел Сенато” като създал една голяма серия от стенописи посветени на св. Антонио (покровител на града).
Между 1512 и 1514 г. Тициан нарисувал няколко големи фрески в „Палата на дожите”. Те били унищожени от пожар през 1517 г. Отрупан с поръчки за религиозни картини и мадони от страна на богатите венециански фамилии и безброй монашески ордени живописеца работел денонощно. Увлечението на Тициан от възвишените и поетични идеи на венецианските хуманисти са отразени в картината  „Небесна и земна любов”, която е нарисувана през 1514 г. по повод сватбата на Николо Аурелие (секретар на Съвета на Десетте) с Лаура Багаротто. За тази картина съществуват много интерпретации както в духа на неоплатонизма, на митологията и философията. На нея са изобразени две Венери - близначки. Едната е небесна и е облечена, а другата – земната е гола. Двете са седнали от двете страни на античен саркофаг или вана пълен с вода. Те са две противоположности в хармония и вероятно представят идеята за човешкото щастие и пътищата за познаване на радостите от живота. Зад тях дете – Купидон потопил ръка във водата. В дълбочина кипи живот – кротко стадо, влюбена двойка, разиграващия се лов край брега, зайците, надничащи от тревата, конника, забързан към портата на селището, които задълбочават покоя и идиличния характер на пейзажа. „Небесна и земна любов” и „Бакхус и Адриана се различават от творчеството на Джорджоне с по-голямата жизненост на образите, по-плътния и ярък колорит.
От 1517 г. младия Тициан е официален портретист на Дожите и създава огромно количество портрети. Първоначално следва установената в портретите на Леонардо и Рафаел в поза полуфигура с виждащи се ръце, но връзките му с италианските и европейски градове го насочват към портрети в цял ръст или тричетвъртни фигури с парадни дрехи и оръжия.
Тициановата Вакхалия е последната от трите неприкрити езически теми, поръчани около 1518 г. от Алфонсо д`Есте, дука на Урбино, за Камерино д`Алабастро. Пейзажа, богат на контрасти между студени и топли тонове, притежава цялата поезия на Джорджоне, но фигурите са от съвсем друг вид. Енергични и силни те се движат с радостна свобода. Много от фигурите в картината отразяват влиянието на класическото изкуство. Тициан визуализира царството на класическия мит като част от природния свят, населен не с оживели статуи, а със същества от плът и кръв. Фигурите са идеализирани само до толкова, че да ни убедят в принадлежността си кум отдавна изгубения Златен век. Те ни канят да споделим тяхното блаженство по начин, чрез който Галатея изглежда студена и далечна.
От същата година творбата „Христос и фарисея”  е една от най-хубавите картини на Тициан с религиозно съдържание от Високия Ренесанс. Тази картина е наситена с дълбок психологизъм и в нея е по един блестящ и алегоричен начин е показано „доброто” и „злото”. Изобразен Христос с лъчезарен образ изпълнен с несломима нравствена сила, на когото е противопоставен лукавия образ на фарисея, който е олицетворение на човешката подлост и низост. Автора е подчертал идейния заряд на двата образа във всичките им подробности, в колорита, с който е предал двете лица и дори техните ръце. Ръката на Христос нежна и добра, а тази на фарисея приличаща на хищна лапа.
Около 1522 г. Тициан създал портрета „Мъж с ръкавица”. Огромната му дарба е поразителна в този портрет. Мечтателната интимност с меките  очертания и дълбоките сенки все още отразяват стила на Джоджоне. Леката меланхолия в чертите му притежават привлекателността на „Бурата”. Размаха и силата на формата обаче надминават многократно Джорджоне. В ръцете на Тициан възможностите на маслената техника – богати, меки светлини, дълбоки тъмни тонове, които са прозрачни и деликатно модулирани – сега се реализират напълно, а отделни движения на четката са по-свободни.
Мадоната с членовете на семейство Песаро е създадена през 1526 г. е религиозна тематика. Въпреки това се усеща от нея празничност, както и че участниците действително споделят диалога. Светото семейство не е безвременно и далечно.  Младенеца е естествен като дете. Мадоната и св. Петър се обръщат към ктитора Якопо Песаро, който гледащ коленичи молитвено отляво. От другата страна са братята на ктитора и синовете му със светците Франксиск и Антоний. При тази картина голяма част на въздействието не се дължи на фронтална гледна точка, а на композицията, която е по-активна. Мадоната е в трона зала, цилиндрично засводена, открита от двете страни. Издигнатите колони, които са ключ към обстановката, представляват Райските порти, традиционно отъждествявани със самата Мария, символизиращи вечния живот и Непорочното зачатие. Поради диагоналната гледна точка откритото небе и облаците изпълват по-голяма част от фона. С изключение на ктиторите, всички други фигури са в движение. Офицера със знамето с герба на Песаро и на папа Лъв VІ сякаш атакува стълбите. Той вероятно е св. Мавриций, носещ името на битката при Санта Мауро, където папския флот, командван от Песаро, епископ на Пафос, и венецианските морски войски под командването на братовчед му Бенедето Песаро победили турците през 1502 г. В картината прави впечатление фигурата с чалмата. Св. Петър се познава по ключа за църквата, победила исляма и е светец покровител на Песаро, играейки ролята на посредник между него и Мадоната. Композицията въпреки драмата остава сдържана. Всеки цвят и материя искрят от блестящото слънце, запазвайки празничния дух пред олтара. Единствения намек за трагедия в картината е Кръстът на мъките на Христос, който държат двете ангелчета. 
           През своя дълъг и плодотворен живот Тициан оставя огромно количество произведения. С навлизането в своя зрял период на творчество той премина и в периода на Късния Ренесанс. Тициан и Джорджоне са двете фигури, които бележат Високия Ренесанс във Венеция със своето творчество. Те са творците творили в два периода от Ренесанса. Със своето творчество двамата прославили не само себе си, а прославяли и Венеция.



  Използвани материали:


  • Алпатов, М. История на изкуството. Том 3. С., 1982. Стр. 84-92.
  • Арган, Д. К. Изкуство, история и критика. С. 1984. Стр. 53-67.
  • Джаксън, Х. У. и А. Джаксън. История на изкуството. С., 2006. Стр. 56-90.
  • Танев, Д. Чудната история на изкуството. С., 1982. Стр. 171-182.
  • Христова, Н. Образът на историята в историята на изкуството. Благоевград, 2006.
  • http// www.smallbay.ru
  • http://www.abcgallery.com
  • http//www.painting.narod_ru-115.htm