Изкуството на Високия Ренесанс във Венеция – Джорджоне и Тициан/Art of the High Renaissance in Venice - Giorgione and Titian

Изкуството на Високия Ренесанс във Венеция – Джорджоне и Тициан/Art of the High Renaissance in Venice - Giorgione and Titian.

 Генчо Терзийски

            Градът Венеция е създаден през IX век като там още от V век преди христа  е съществувало по-малко селище. От X до XIV в. е значителен център, посредник в търговията между Западна Европа и Изтока. В Средновековието Венеция е република (Венецианската република) оглавявана от дожи. Приобщава се към културата на Ренесанса през втората половина на ХV век. Формира се живописна школа със специфични особености. Характерното за Високия Ренесанс (куатрочентото) във Венеция е светската живопис  използвана главно за прослава на венецианската държава и венецианския начин на живота, а не толкова религиозната. Вместо олтарни картини най-често на живописците се поръчвало живопис с монументална украса със светски сюжети, а тематиката била описване на мирни договори, тържествени процесии, прием на пратеници, празнични чествания на военни победи. В картините с религиозни теми венецианските художници внасяли повече свобода и светска трактовка на събитията и човешките образи. По думите на Джорджо Вазари венецианците първи започнали да рисуват разказвателни цикли от картини, предназначени да украсяват вътрешни пространства на различни сгради (Христова, Н. Образа на историята в историята на изкуството, Благоевград 2006).

          В края на ХV и началото на ХVІ век във Венеция благоприятна почва намира ренесансовия хуманизъм. Въпреки, че позападнала търговията натрупаните богатства били толкова големи така, че венецианската аристокрация можела безгрижно да се наслаждава на радостите на живота. Именно към това в продължение на два века призовавали хуманистите. Живота във Венеция имал открит, обществен характер. И през ХVІ век се запазила свободата на вероизповеданието, развивали се просветата, училищата и книгопечатането. Венецианците обичали пищните народни празненства, които организирали по площадите на града и най-вече най-големия пред катедралата „Св. Марко”. Венецианките се славели с любовта към красивите пъстри рокли, с изкуствения златисторус цвят на косите си и с непринудената свобода на нравите. Интелектуалните кръгове се отличават с по-силен интерес към рационалното начало в хуманитарните познания  като човекът в неговото земно битие се разглежда в неразривна връзка с природата. Представите им за идеалния човешки живот се осъществяват сред природата, където единствено можело да се постигнело чисто и възвишено състояние на духа. Темите на поетите и писателите били не за градския живот, а за щастливия живот в историята на пастири и пастирки, които се наслаждават на любовта сред идиличната природа. На фона на тези особености на хуманизма във Венеция отразяват политическите и икономически сътресения на италианските градове през ХVІ век. Те карат хуманистите да търсят интелектуалното бягство от града като място за живот. Всичко това създало атмосфера за едно пълнокръвно, жизнерадостно и ярко изкуство. Традициите на венецианската школа и отколе присъщата и багреност подготвили почвата на венецианската живопис през ХVІ век.  

              Венецианската художествена школа е в най-голям разцвет в началото на ХVІ век.  Изразители на Високия Ренесанс с неговия художествен синтез и одухотвореност във Венеция са двамата художници Джорджоне и Тициан като зрялото творчество на последния принадлежи към Късния Ренесанс. За разлика от Флоренция и Рим  разликата между Ранния и Високия Ренесанс във Венеция не е чак толкова рязка. 

            Джорджоне (1476 – 1510 г.), първият  венециански живописец принадлежащ към Зрелия Ренесанс е изоставил орбитата на Джовани Белини чак през последните години от кратката си кариера. Живял само 33 години и до днес представата за него си остава загадка. Истинското му име е Джорджо Барбарели да Кастелфранко. Прякора му означава „Големия Джорджо”. Родом е от малкото градче Кастелфранко. Според Дж. Вазари той се увличал по музиката, свирел и пеел толкова хубаво, че венецианските благородници го канели в домовете си. Неговите картини били светски като сюжетите и образите били подчертано емоционални и поетични.  Живописният маниер на Джорджоне се смята, че е формиран под влиянието на леонардовото сфомато. Неговото своеобразие се проявява в онези негови картини лишени от определен сюжет, познати от литературната фабула. С тях започва нов стадий в историята на живописта. Те обикновено нямат пряко отношение нито с църковните легенди, нито с историята, нито със всекидневния живот.

          „Юдит” е първото голямо произведение на Джорджоне, с което се бележи началото на Зрелия Ренесанс във Венеция. С нея художника поискал да разкаже библейската легенда за младата героиня, която спасила родния си град от поробването с отсичането на главата на злия асирийски предводител Олоферн. Изобразена спокойно изправена на фона на тих утринен пейзаж, навела замислен поглед и стъпила върху  отсечената главата на своя враг. Въплътил в образа на италианката повече лиризъм отколкото героизъм, за да ни предаде лиричното настроение автора е използвал всички емоционални възможности на тоновете и полутоновете. Обемът на тоновете е постигнат чрез светли и тъмни петна. Образа на героинята е лирически свързан със заобикалящата природа и тази връзка на човешкия образ с околната пейзаж ще бъде лайтмотива на всички следващи картини на Джорджоне. Тя донесла на младия живописец не само слава, но и поръчка за една мадона от родното му градче. Така се родила безсмъртната „Мадона Кастелфранко”. 

Картината „Мадона Кастелфранко”  е изпълнена с нежно, мечтателно настроение. Тя се различава от простодушно празничните мадони и изящните светци на Джовани Белини.

През 1507 г. Джорджоне нарисувал за венецианския патриций Тадео Контрани картината „Тримата философи”, където въплътил по алегоричен начин в образите на библейски старец, арабина и ренесансовия човек трите етапа в развитието на средновековната наука. Веднага след това се заел с изписването на фреските във „Фондако дей Тедески”, където възхитени от новаторството му младите Тициан и Себастиано дел Пиомбо напуснали своя учител Белини и се присъединили към него като ученици и помощници. За нещастие са унищожени почти изцяло от солената морска вода. 

"Бурята" е сред малкото зрели творби на Джорджоне. Била поръчана от един от най-големите покровители на изкуствата във Венеция - търговеца Габриеле Вендрамин, който притежавал картината, когато тя била описана през 1530 г.  Тя е както най-необикновената, така и най-енигматичната картина. Това е първата картина в европейската живопис, където художника се опитал да предаде не само вътрешното състояние на хора, но и състоянието на самата природа. На картината виждаме изобразени далечен град, покритото с облаци небе и две високи дървета с гъсти корони. На ниско хълмче полугола жена, която кърми дете, а малко в страни от нея стои строен войник с алебарда. Много опити са правени да се тълкува като най-убедителния е, че картината показва Адам и Ева след грехопадението.  Съдбата им, както било наредено от Бога, чийто глас е представен от светкавицата, е че мъжът ще обработва земята, от която е взет, а жената ще ражда деца в болка. Адам, облечен във венециански костюм, е представен по време на почивка след труда си. Ева, чиято прикрита голота символизира срама и  плътското познание, кърми Каин, първородния си син. В далечината е мостът над реката около града на земния рай, от който те са били прогонени. Едва забележима до една скала на брега на реката е змията, символизираща Изкушението. Тази картина отразява хуманистичните алегории на венецианката живопис, чийто теми обикновено са статичните пози и отчуждената обстановка. Символиката и обаче не ни разкрива цялата интерпретация. По-скоро това прави пейзажа. Самите Адам и Ева са част от природата, пасивни жертви на бурята, която всеки момент ще ги погълне. Сцената е като вълшебна идилия. Мечта за една пасторална красота, която скоро ще бъде пометена.

През 1507 – 1508 г. Джорджоне създал „Спящата Венера” (Дрезден, Картинна галерия). С тази творба самият художник се гордял с нея тъй като била основание да се смята за единствен сред съвременните живописци, който е създал съвършена творба.  На нея голата спяща Венера е изобразена легнала сред тревата, но върху възглавница и драпирани тъкани на фона прелестен пейзаж, който се разгръща  на няколко плана. Фигурата на Венера и пейзажа са предадени с плавни, ритмично групирани очертания. Спокойно протичащите овални очертания на тялото и се сливат с плавните линии на пейзажа и заглъхват като ехо в приглушения колорит върху хилядите нюанси от топлите тонове на голота, златиста плът, от сгъстения виненочервен цвят на възглавието и контрастиращата с него зеленина на тревата и дърветата, която се прелива сребристо-синкавата далечина. Нейния спокоен сън и спокойния вечерен пейзаж се сливат в почти музикална хармония.  Голото тялото е сведено до една поетична обобщена форма и въпреки убедителната си обемност не излъчва чувственост. Материалното тяло се възприема като израз на някакво идеално намерение. Образа на Спящата Венера е израз на любовта в неоплатоническото и разбиране. Очертанията на фигурата и пейзажа са замъглени и се разтварят в пространствената среда. В картината цари безмълвие и одухотворен ред, предадени с чисто живописни средства. Въпреки множеството изобразявания на красиви женски образи от праисторията до днес само във Венера на Джорджоне намираме рядкото и щастливо съчетание на чувствено пълнокръвна голота и възвишена целомъдрие.

„Селският концерт” е последната картина на венецианския живописец. Тя е с неясен сюжет и била довършена от Тициан. Представлява пастирска сцена, утвърждавайки идиличната красота на селския живот сред природата и радостите на любовта. Създадена около 1508 г. представлява пейзаж, на който са изобразени двама мъже кавалери обърнати един към друг в центъра и две голи жени. Мъжете са облечени различно като този със скъпите градски дрехи свири на лютня. Пълната полугола жена черпи вода от един кладенец. На заден план в картината се вижда пастир със стадото си, дървета с кръгли и кичести корони, а в дълбочината селски къщи. Следното тълкуване на картината прави В. Лазарев: „В центъра седи гражданин в богати дрехи, той мечтателно докосва струните на лютнята. Около него са разположени загорял пастир и гола нимфа с флейта. Отляво е представена още една гола нимфа: тя бавно излива вода от кристална чаша, вслушвайки се в звука на падащата струя. Сцената, запечатана от четката на художника, е лишена от активно действие, от занимателна фабула, от движение. В нея господства дух на спокойна съзерцателност. Несъмнено тук Джорджоне е въплътил мечтата на ренесансовите хора за щастливата  Аркадия, за златния век на любовта с неговата наивна непосредственост и чистота на чувствата. При такова тълкуване получава обяснение фигурата на градския човек. Пастирят и нимфата като че ли го призовават да напусне града и да се отдалечи след него в сенчестите, прохладни гори, където ще може да води безоблачно съществуване: пастирите и пастирките ще му свирят и той ще познае любовта, толкова непосредствена, колкото и самата природа.”  Със тази картина Джорджоне станал основоположник на битовата живопис в Италия и открил пред художниците на родината си необятния простор от чувства и преживявания на света, в който живеели и творили самите те.

По думите на Уолтър Патер, Джорджоне цял живот се е вслушвал внимателно в непознати звуци. Картините му звучат като нежна симфония, на която съдържанието е почти невъзможно да се предат с думи. Благодарение на меките приливи от синьо към зелено, от зелено към маслинено, от жълто към малиново, картините му трептят с особена багреност.  Живописта му се гради на меките отенъци и плавните тонални преходи, каквито по-ранните майстори, дори Белини, не познавали. Намираме ги само в късноантичната живопис и в някои византийски миниатюри.

Под прякото влияние на първия майстор на Зрелия Ренесанс във Венеция се оформил и другия голям майстор - Тициан (Тициано Вечелио, 1485/90 – 1576 г.). Роден е в селцето Пияве дел Кадоре и умира във Венеция покосен от чумата преминала през града. Той е художника повлиян първо от Белини, а после и от Джорджоне,  който доминирал през следващия половин век. Неговото творчество е най-яркия пример за Високия Ренесанс, а и за Късния. Ранната смърт на първия майстор на Високия Ренесанс определило Тициан като най-значителния венециански представител на изкуството. Ранното му творчество е повлияно от венецианския неоплатонизъм. Още приживе е считан за изключителен и неповторим художник, а неговите съвременници го определят като „слънце на небосклона на световното изкуство”. В началото работил само във Венеция, но към 1510 г. отишъл в Падуа. Там той изписал тамошната „Скуола дел Сенато” като създал една голяма серия от стенописи посветени на св. Антонио (покровител на града).

Между 1512 и 1514 г. Тициан нарисувал няколко големи фрески в „Палата на дожите”. Те били унищожени от пожар през 1517 г. Отрупан с поръчки за религиозни картини и мадони от страна на богатите венециански фамилии и безброй монашески ордени живописеца работел денонощно. Увлечението на Тициан от възвишените и поетични идеи на венецианските хуманисти са отразени в картината  „Небесна и земна любов”, която е нарисувана през 1514 г. по повод сватбата на Николо Аурелие (секретар на Съвета на Десетте) с Лаура Багаротто. За тази картина съществуват много интерпретации както в духа на неоплатонизма, на митологията и философията. На нея са изобразени две Венери - близначки. Едната е небесна и е облечена, а другата – земната е гола. Двете са седнали от двете страни на античен саркофаг или вана, пълни  с вода. Те са две противоположности в хармония и вероятно представят идеята за човешкото щастие и пътищата за познаване на радостите от живота. Зад тях дете – Купидон потопил ръка във водата. В дълбочина кипи живот – кротко стадо, влюбена двойка, разиграващия се лов край брега, зайците, надничащи от тревата, конника, забързан към портата на селището, която задълбочава покоя и идиличния характер на пейзажа. „Небесна и земна любов” и „Бакхус и Адриана" се различават от творчеството на Джорджоне с по-голямата жизненост на образите, по-плътния и ярък колорит.

От 1517 г. младия Тициан е официален портретист на Дожите и създава огромно количество портрети. Първоначално следва установената в портретите на Леонардо и Рафаел в поза полуфигура с виждащи се ръце, но връзките му с италианските и европейски градове го насочват към портрети в цял ръст или тричетвъртни фигури с парадни дрехи и оръжия.

Тициановата Вакхалия е последната от трите неприкрити езически теми, поръчани около 1518 г. от Алфонсо д`Есте, дука на Урбино, за Камерино д`Алабастро. Пейзажа, богат на контрасти между студени и топли тонове, притежава цялата поезия на Джорджоне, но фигурите са от съвсем друг вид. Енергични и силни те се движат с радостна свобода. Много от фигурите в картината отразяват влиянието на класическото изкуство. Тициан визуализира царството на класическия мит като част от природния свят, населен не с оживели статуи, а със същества от плът и кръв. Фигурите са идеализирани само до толкова, че да ни убедят в принадлежността си кум отдавна изгубения Златен век. Те ни канят да споделим тяхното блаженство по начин, чрез който Галатея изглежда студена и далечна.

От същата година творбата „Христос и фарисея”  е една от най-хубавите картини на Тициан с религиозно съдържание от Високия Ренесанс. Тази картина е наситена с дълбок психологизъм и в нея е по един блестящ и алегоричен начин е показано „доброто” и „злото”. Изобразен Христос с лъчезарен образ изпълнен с несломима нравствена сила, на когото е противопоставен лукавия образ на фарисея, който е олицетворение на човешката подлост и низост. Автора е подчертал идейния заряд на двата образа във всичките им подробности, в колорита, с който е предал двете лица и дори техните ръце. Ръката на Христос нежна и добра, а тази на фарисея приличаща на хищна лапа.

Около 1522 г. Тициан създал портрета „Мъж с ръкавица”. Огромната му дарба е поразителна в този портрет. Мечтателната интимност с меките  очертания и дълбоките сенки все още отразяват стила на Джоджоне. Леката меланхолия в чертите му притежават привлекателността на „Бурата”. Размаха и силата на формата обаче надминават многократно Джорджоне. В ръцете на Тициан възможностите на маслената техника – богати, меки светлини, дълбоки тъмни тонове, които са прозрачни и деликатно модулирани – сега се реализират напълно, а отделни движения на четката са по-свободни.

Мадоната с членовете на семейство Песаро е създадена през 1526 г. е религиозна тематика. Въпреки това се усеща от нея празничност, както и че участниците действително споделят диалога. Светото семейство не е безвременно и далечно.  Младенеца е естествен като дете. Мадоната и св. Петър се обръщат към ктитора Якопо Песаро, който гледащ коленичи молитвено отляво. От другата страна са братята на ктитора и синовете му със светците Франксиск и Антоний. При тази картина голяма част на въздействието не се дължи на фронтална гледна точка, а на композицията, която е по-активна. Мадоната е в трона зала, цилиндрично засводена, открита от двете страни. Издигнатите колони, които са ключ към обстановката, представляват Райските порти, традиционно отъждествявани със самата Мария, символизиращи вечния живот и Непорочното зачатие. Поради диагоналната гледна точка откритото небе и облаците изпълват по-голяма част от фона. С изключение на ктиторите, всички други фигури са в движение. Офицера със знамето с герба на Песаро и на папа Лъв VІ сякаш атакува стълбите. Той вероятно е св. Мавриций, носещ името на битката при Санта Мауро, където папския флот, командван от Песаро, епископ на Пафос, и венецианските морски войски под командването на братовчед му Бенедето Песаро победили турците през 1502 г. В картината прави впечатление фигурата с чалмата. Св. Петър се познава по ключа за църквата, победила исляма и е светец покровител на Песаро, играейки ролята на посредник между него и Мадоната. Композицията въпреки драмата остава сдържана. Всеки цвят и материя искрят от блестящото слънце, запазвайки празничния дух пред олтара. Единствения намек за трагедия в картината е Кръстът на мъките на Христос, който държат двете ангелчета. 

           През своя дълъг и плодотворен живот Тициан оставя огромно количество произведения. С навлизането в своя зрял период на творчество той премина и в периода на Късния Ренесанс. Тициан и Джорджоне са двете фигури, които бележат Високия Ренесанс във Венеция със своето творчество. Те са творците творили в два периода от Ренесанса. Със своето творчество двамата прославили не само себе си, а прославяли и Венеция.

  Използвани материали:

• Алпатов, М. История на изкуството. Том 3. С., 1982. Стр. 84-92.
• Арган, Д. К. Изкуство, история и критика. С. 1984. Стр. 53-67.
• Джаксън, Х. У. и А. Джаксън. История на изкуството. С., 2006. Стр. 56-90.
• Танев, Д. Чудната история на изкуството. С., 1982. Стр. 171-182.
• Христова, Н. Образът на историята в историята на изкуството. Благоевград, 2006.
• http// www.smallbay.ru
• http://www.abcgallery.com
• http//www.painting.narod_ru-115.htm

Османската военна система 15 – 17 век./Ottoman military system 15 - 17th century

Османската военна система 15 – 17 век./Ottoman military system 15 - 17th century

Генчо Терзийски

         В резултат на сложни политически, демографски и военни процеси в края на ХІІІ в. на политическата карта в Мала Азия наред с многото формирали се върху територията на Селджуския султанат бейлици се очертават контурите на Османския бейлик, който в последствие се превръща в една от най-мощните средновековни империи просъществувала около шест века. Непрекъснато настъпва или отстъпва, разширява се или се свива. Тя израства като силно централизирана държава начело, на която стои султана. Своя държавен апарат Османската империя изгражда в хода на непрекъснати войни и завоевателни походи, поради което цялата система от централни и местни институции са тясно свързани с военната организация.

            Първите въоръжени сили по времето на Ертогул и Осман (ок. 1280 – 1324 г.) се набирала от местното население, от всеки можещ да носи оръжие като не била постоянна армия. Набирали се само по време на войната. След завършека и, хората са се отправяли по домовете, т. е. доброволци. При Осман Гази с разширението на османския бейлик и броя на тази армия се увеличил. Тя представлявала главно конница от сювари (конница) и акънджии (степни орди, конница). По време на кампании и битки не се различавали един от друг и действали заедно.  В допълнение на доброволците са охраната на крепостите и владетеля.

            По времето на Орхан (ок. 1324 – 1362 г.) османския бейлик съществено разширил своите граници. Брата му Алаеддин обърнал внимание на необходимостта от усъвършенстване на военните сили. Необходимостта от дългосрочни обсади на крепости и съоръжения. Наемани били здрави и силни юноши на заплати в началото по едно, а впоследствие и две акчета, по време на поход. След войната се връщали по домовете и само били освобождавани от данъци. Армията се състояла от пехота яя[1], конница – мюселем, командири онбаши (десятници), юзбаши (стотници) и бинбаши (хилядници).

            Постепенно султаните успели да създадат военна машина, която се различавала от армиите по онова време. Османската армия в периода ХІV/ХV – ХVІІ в. може да се раздели на пет категории: пехота, кавалерия, артилерия, флота и специални подразделения. В зависимост от това къде се намират войските могат да бъдат най-общо провинциални войски и войски намиращи се в столицата близо до владетеля.

            Командването и голяма част от войските, наричани „роби на Портата” (капъ куларъ) били разположени в столицата. Те били основната част от армията и същевременно изпълнявали функцията на постоянна милиция. Набирането и ставало по следния начин: от времето на Мурад І (ок. 1362 - 1389 г.), за да набере войници за своята пехотна войска, османската централна власт въвела специален данък – пенджик – като вземала от водените военнопленници всеки пети, а от средата на ХV в.,  чрез девширмето. Първоначално влизали в корпус аджеми (букв. необучени). Тези лица след насилствено помюсюлманчване  и специална подготовка формирали първите отряди от т. нар. еничарски корпус. Това била най-професионалната, най-добре подготвената и най-добре въоръжената част от османската армия дори, когато не била най-многобройния елемент от състава и. Заплащането и представлявало един от основните разходи на държавния бюджет и противоположно на провинциалните войски, които са мобилизирани сезонно и възнаграждавани, чрез преотстъпване на данъчни постъпления от поземлени владения (тимари). Тази войска се състои от пехота – еничарите, и няколко кавалерийски корпуса. Престижа на последните бил най-голям. Нямало единна граница между еничарите и конницата. Това било така и между тимариотите и капъ куларъ като всеки отличил се еничар можел да бъде повишен като премине в някакво кавалерийско подразделение или да получи тимар, но тимариота никога не можел да стане еничар.

Първото сведение за прилагането на девширмето, т. нар. кръвен данък, на християнски момчета датира от 1395 г. През ХV в. било узаконено като задължителна тегоба периодичното събиране на юноши от немюсюлманските поданици. Османските източници, както и сведенията от чуждите пътешественици показват, че девширмето било събирано в различен интервал – три, пет или седем години. Сигурни данни има за 1567, 1601, 1610, 1622, 1646 и 1705 г. Девширме системата работи успешно до края на ХVІ в. когато в еничарския корпус настъпва процес на криза и упадък. Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, т. е. всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде безвъзвратно откъснато от християнските си корени. Тази тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събиране, винаги се подчертавало, че трябвало да се събират не какви и да е младежи, а „най-добрите”, „най-красивите”, „най-умните”. Централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в своята военна и административна организация. От 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635 г., 22 били славяни, бългапи, гърци и албанци или най-общо казано от балканските провинции. Акциите по набора на девширмето се извършвало от специални еничарски части. В султанските заповеди многократно се изтъква, че родителите, които се опитвали да скрият децата си или да ги подменят с цигани и безпризорни, щели да бъдат наказвани със смърт. Събраните момчета били изпращани със специален конвой в еничарските казарми Одрин, Бруса и Цариград. Помюсюлманчени младежите били разселвани в мюсюлманска среда в Мала Азия и използвани като домашни слуги, земеделски работници, занаятчийски чираци, за което не получавали никакво възнаграждение. Няколкогодишният престой в ислямска среда в младежката им възраст осигурявал промяната в тяхното религиозно и народностно съзнание, след което били отново събирани в еничарските казарми. Там се извършвал техния втори подбор. Най-красивите и умствено развити младежи били изпращани в двореца, за да запълнят формация на ичогланите – присужници, - от които се подбирала и личната прислуга на владетеля. Останалите преминавали през специална военна подготовка в корпуса на аджемиогланите, а след това чрез тържествена церемония, наречена чикма, били вписани в състава на еничарския корпус и разпределяни в отделните му части.

            Структурата на еничарския пехота е позната в нейния завършен етап, когато тя представлява сложна военна организация с оформени бойни единици и вътрешна ейрархия. Първият еничарски отряд според И. Х. Узунчаршълъ, който подробно реконструира процеса на изграждането на корпуса  твърди, че е наброявал 1000 души. В годините между 1402 – 1413 броят на еничарите рязко нараства и станали според П. фон Хамер 7000, а Х. Иналджък посочва по времето на Мехмед І (1413  - 1421 г.) са 6000 – 7000 души. Според Ф. Бабингер при управлението на Мурад ІІ (1421 – 1444, 1446 – 1451 г.) са достигнали 10 000. През 1566 г. са 1200, 1585 г. са 27 000, а през ХVІІ в. варират между 37 000 – 45 000 като 1698 г. са 70 000 и 1728 г. са 81 000 души.

            В своя завършен вид при Сюлейман І (1520 – 1566 г.), който утвърдил структурата му със специален закон и се запазила до края на неговото съществуване се състои от три части: първата, която е ядрото включва подразделенията яя и джемаат; втората от подразделението секбани  (или семейни); и третата от така наречените роти на агата (ага бюолюклери). Секабаните били добавени към ядрото от яя и джемат от Мехмед ІІ, които били негова стража, а ротите на агата от Баязид ІІ (1481 – 1512 г.). Тези подразделения са били разделени на роти (бюлюк, орта) като в тях се получавали заплатите и се осигурявало снабдяването с храна и военни провизии. Личният състав не бил изравнен в своето положение като във всяка имало войници от три основни категории – бойци на действителна служба (ешкинджии) и били основната маса, ветерани и пенсионери (отурак). Капитаните на ротите на яята и на джемата, които били 110 на брой, се наричали яябашъ или серпияде, а тези на 34-те роти секабани – яябашъ или субашъ. Към всяка рота в помощ на капитана имало ода кетхудасъ, който в ротите на агата се нарича баш одабашъ и началниците на стаите одабашъ. Всяка рота си имала собствена кухня, която се ръководила от офицер – чорбаджъ. Към еничерският корпус е имало постоянна медицинска служба. По време на поход, ранените били превозвани от мюдан чорбаджисъ, а главния хирург е башджеррах.

            Начело на корпуса на еничарите е могъщия ага на еничарите, кул на султана и изцяло зависещ от него. Той е заобиколен от няколко офицери съставящи неговия Диван. Командващият 34-те секбан роти се нарича секбанбашъ. Кулкетхудасъ или кетхудабей е лейтенанта на агата, капитан на неговата първа рота, който в сраженията е действителния главнокомандващ на еничарите. Негов лейтенант и заместник при отцъствие е кетхудаери. Друг евентуален заместник е и башчауш-а, капитан на пета рота на агата, началник на чаушите, които пренасят заповедите. Загарджибашъ е капитана на 64-та рота на джемаат, съставена от пехотинци и конници. Самсонджубашъ и турнаджъбашъ са съответно на 71-а и 68-а роти джемаат. Мухризага, който също е капитан на една от ротите на агата преди всичко е посредник между него и султанския Диван. Капитаните на 14-а, 49-а, 66-а и 67-а роти джемаат, наречени хассеки орталъ, съчетават освен командващи на ротата и ролята на висши офицери в корпуса.

            Еничарският корпус разполагал със собствен имам – еничар, капитан на една от ротите на агата, получил подходящо образование. Той имал и собствена администрация, която ръководи от йеничари ефендиси, натоварени да съставят списъците със заплати. Възпитанието на еничарите било в дух на абсолютна дисциплина и подчинение. В началото нямали право да се женят, но в последствие било премахнато. Нарушенията се наказвали с бой, с пръчки, разжалване и преместване в провинциалните гарнизони, а в най-лошите случаи със смърт. Религиозното усърдие на отскоро приелите исляма се поддържало от имама на корпуса и дервишите бетакши. Този мистичен орден е тясно свързан с еничарите. Той е неортодоксален, контролира се от държавата, а през 1591 г. официално се приобщава към корпуса.

            В началото еничарите боравели с традиционни оръжия: лък, сабя, копие, брадва. От началото на ХVІ в. те възприемат аркебуза (тюфенк). На бойното поле се сражават в центъра, пред султана, разположени в девет реда, като след стрелбата всеки отстъпва мястото си на следващия. По време на походите заобикалят и пазят денонощно султана. Във всички случаи членовете от четири от подразделенията на джемаата (от шестдесето до шестдесет и третото), наречени солак, са специално натоварени с охраната на султана.

            Еничарите изпълнявали и други служби като осигуряването на обществения ред в столицата, охрана на Дивана, полицейски функции, участвали в борба с пожарите.

            Една част от еничарите освен в столицата е била последователно прикрепяна към други крепости, които се нуждаели от присъединяването им. Други еничари се присъединявали към флота по време на морските походи.

             Заплатите им се връчвали тържествено на всеки три месеца пред самия Диван. Всеки еничар получавал от 2 до 8 акчета на ден, а заплатата на агата достигала 400 акчета. Възрастните еничари получавали пенсии. Веднъж годишно еничарите получавали две парчета солунско сукно за облекло. Понякога са получавали и други допълнителни възнаграждения. Влиянието на тези войски е било голямо и дори определящо за това кой ще е на престола. На 16. VІ. 1826 г. Еничарския корпус е окончателно унищожен.

            Артилерията  и огнестрелните оръжия, които османците усвоили много бързо, довели до създаването и на други подразделения от капъ куларъ. Аджемите оглани, приети в тях, получавали специално техническо обучение и звания чирак, а след това майстор.

            Артилеристите били два вида: стрелци, които се обучавали на стрелба два пъти седмично, и леяри на топове (дюокюджу), ръководени от началника на леарите. Последните обединявали всички специалности включващи производството и поправката на топовете. Те били разнообразни по видове: от големи (баджалушка) и по-малките (дарбзен) до най-леките (пранкъ), шайка, и чикалоз. Цялата част се командвала от началника на топчиите, един лейтенант и шефът на леярите. Съществуването на артилерия било от края на ХІV в., която е развита и организирана от Мехмед ІІ. Той създал леярна (топхане) в столицата. Османската артилерия достигнала своя апогей при Сюлейман.  През 1514 топчиите били 348, 1527 г. са 659, 1567 г. са 1204. Артилерийският обоз (арабаджъян-ъ-топ) бил натоварен с пренасянето на оръдията. Състоял се от 372 души през 1514 г., 943 през 1527 г. и 678 през 1567 г.

            Подразделението от оръжейници (джебеджии), създадено през ХV в., осигурявало поддръжката и производството на различни части от снаряжението:саби, копия, лъкове, стрели, аркебузи, щитове, каски. Ръководено било от главен оръжейник и четирима лейтенанти. През 1502 г. са били 304 души, 1527 г. са 524 души, а през 1567 г. са 789 души като Сюлейман прибавил и два специализирани отряда: сапьори (лагъмджъ) и бомбандири (хумбараджъ).

            Втората голяма група капъ куларъ са шестте отделения на кавалерията (алтъ бюлюк). Начело на всяко отделение стоял по един ага. Влизащите в състава на тези подразделения спадали към елита или с други думи казано това са някогашни ич-оглани или бивши еничари направили блестяща кариера. Те получили по-рано от еничарите право да се женят, а синовете им също били приемани в кавалерията. Когато не били на поход само малка част от тях живеели в столицата, а останалите били разпръснати в околностите на Истанбул, Одрин и Бруса, където имало ливади за конете им. Всеки кавалерист получавал заплата, с която поддържал и напълно екипирани помощни бойци. Сираците на хора от тези отряди получавали пенсия от султана.

            Между шестте отряда съществувала строга йерархия, изискванията за подбора и размера на плащанията се променяли в зависимост от престижа им. На първото място били „синовете на спахиите” (сипахи-оглан или ебна-и сипахиян), които били най-добре облечените и имат най-хубавите коне. Тяхното превъзходство им позволява да яздят от дясната страна на султана. През 1514 г. те били 1630, в началото на управлението на Сюлейман са 1993, а в края му – 3124. От лявата страна на султана и втори след „синовете на спахиите” са сабленосците (силяхдар). Те били 1800 през 1514 г., 1593 през 1527 г. и 2785 през 1567 г. Третото подразделение били наричани „пазачи на заплатите”(улюфеджии). Разделяли се на две: „десни уюфуджии”, които били малко по многобройни и яздели отдясно на сипахи-огланите; и „леви  уюфеджии”, които яздели от отляво на силяхдарите. Общият им брой бил през 1514 г. – 1096, 1527 г. – 1087, и през 1567 г. – 2546. Една от техните функции е да пазят съкровището на султана. Подобно на третото подразделение се разделяло и четвъртото. Те били също дясно и ляво, което било по-многобройно. Наричани били „чужденци” (губера) и общото им число през 1514 г. е 790, 1527 г. – 415, и в края на управлението на Сюлейман – 2589. Работата на шестте отряда  е да охранявали фланговете на еничарите и от своя страна сипахи – огланите и силяхдарите пазели подред султанската шатра. Триста от  най-старите кавалеристи били избирани и служели като ординарци. В мирно време били използвани и за други цели: заемали финансови постове като данъчни агенти, управители на данъчни единици, администратори в административни и  религиозни фондации и т. н. Натоварвани били също така с различни тайни (поверителни) мисии като пренасянето на парични средства или главите на екзекутирани търговци.

            За разлика от капъ куларъ, провинциалните не били разположени в близост до султана. Те били разпръснати из цялата империя и съставени главно от кавалерията на спахиите. Покриването на териториалната организация, деленето на провинции и окръзи и подразделенията на този войски били по така наречената ленно-спахийска система. Спахиите били най-многобройната част от османската империя. Те са силно повлияни от начина им на възнаграждение: тимара. Той не е поземлена, а данъчна отстъпка срещу изпълняването  на определени задължения.  Те получавали едно или няколко или части от селото като не получавали нито земята, нито хората (селяните, раята), а десятъка и другите данъци и такси в пари и натура, които се получавали от тях. Такива доходи могат да имат и градски произход, когато са предоставени на висши офицери, които получавали по-големи тимари. При тази система (Тимарска система) една част от приходите предварително били отклонени и не стигали до хазната. Притежателя на тимара не получавал само данъчните постъпления от раите записани в тимара му, а разполагал и със собствен имот наречен хаса чифтлии (или кълъч йери), който се задължава да обработва и чийто брутен доход получава. Размерите на тимарите, които били получавани са били с различни. Различават се тимари с годишен доход до 20 000 акчета, зиамети – от 20 000 до 100 000 акчета, и над 100 000 акчета са хасовете. Неделима се смятала по закон само онази част от тимара, която била означавана като „калъч”. За европейските провинции възлизал на 3000 акчета и 2000 акчета за Анадола. Всяка сума, която превъзхождала „калъч”-а, била третирана като „хисе” – част, добавка. Добавките към първоначалния тимар (в следствие на заслуги) наричат тераки.  „Иджмаллъ” били тимарите, които имали минимални, неделими размери, а „хисели”, които над „кълъча” имали добавки. Зиаметите  можели да бъдат образувани от тимари с прибавянето на няколко „хисе”-та и по този начин могат да бъдат „иджмаллъ” или „хисели”. Тимарите раздавани от централното ведомство се наричали „тезкерели”, а тези от бейлербейове” без разпореждането на първите „тезкересиз”. По своята същност се делят още на „ешкинджийски” – владени от по едно лице, което се задължавало да служи лично в армията, „беньовбет” – на по няколко лица, които участват поместно, и на „мустахфъз” – на невоенни лица изпълняващи държавна служба (кадии, дефтердари и др.). Към края на ХVІ в. хаса чифтлии постепенно изчезнал. Тимарът не предоставял доживотно, а още по-малко се оставял в наследство. Следващият, който иска да заеме освободен пост не го получава във същия вид. Притежанието му може да се осъществява както от военна, така и от цивилна служба. Един правилник на Сюлейман и Селим ІІ гласи: когато става дума за убит във война ползвател на зиамет, трима от неговите наследници могат да поискат тимар, но ако е умрял в леглото само двама; за обикновения спахия това правило важи само за двама от синовете независимо от обстоятелствата; а малолетните наследници разполагали със седем годишен период за предявяване на правото си, но след 1536 г. това било премахнато.  При положение, че някой спахия вече не можел да се бие, то той получавал пенсия. При имот, който не е зает, защото този, който го ползва е умрял или е лишен от права, го провъзгласяват за „задържан” (мевкуф), т. е. доходите от него се получават от данъчните власти, докато бъде посочен нов ползвател.

            Целта на Тимарската система е поддръжката на спахийската конница, нейните офицери,  и осигуряването на провинциални кадри. По същият начин са награждавани и някои от крепостните гарнизонните и спомагателни подразделения. При нея се предполага, че държавата е осведомена за данъчните постъпления, които може да очаква от всяка населена единица, град или село, за да осигури разпределението им. За тази цел се изготвяли регистри (дефтери), където се отчитали резултатите и след това можело да се разбере за очаквания доход. След всяко завладяване на територии се съставял първия подробен регистър от този вид (муфассал дефтер). Тези регистри започват със законника на (кануннаме) на провинцията, в който са изложени данъчните особености, уточняващи по-специално отношенията между тимариотите и раята. Върху тези данни са определени  и дадени за ползване отделни тимари. Списъците на ползвателите, придружени с кратки описания на имотите, представляват втори тип по сбити регистри (иджмал дефтери). Тази система можела да се въведе в райони, където може да има сигурни доходи, т. е. да има мир, а също така стимулира завоеванията.

            За получаването на тимар можел да претендира член на военната класа, наречена аскер, но не и обикновената рая. Разпространената през ХV в. практика за привличането на местната аристокрация от завладените територии при  управлението на Сюлейман за спахии са и такива, които били християни приели исляма или техни потомци били, които са приели исляма. При преминаването на тимар от баща на син или синове било ставало по следния начин:  за доход от 10 000 до 20 000 акчета първият син имал право на тимар от 4000 акчета, а втория 3000; за зиамет от 20 000 до 50 000 акчета първият син получавал тимар от 6000 акчета, втория от 5000 и третия 4000.

            Процеса на получаване на тимар имал няколко етапа. Първо трябвало получаване на право за преотстъпване от началника си и разрешение за ползване на тимар от централната власт. След това оставал желаещ (мюлязим) до наличието на свободен тимар. Ако има такъв  го получавал от бейлербея[2], но от 1530 г. правомощията му били ограничени в полза на централната власт до тимари в размер до 3000 или 5000 акчета , в зависимост от провинцията  и както тимари, които се предават по правилата за предоставяне  или се отпускат на кандидати, които са тимариоти. Срещу дохода от тимара спахията е бил длъжен да се грижи за оборудването си и за поддръжката на коня си. Неговото въоръжение се състои от лък, щит, сабя, копие и боздуган. Някои други елементи могат да бъдат добавени (например броня) в зависимост от равнището на дохода. На всеки 3000 акчета за тимар и 5000 за зиамет тимариота трябвало да екипира един войник (джебелю), който да води със себе си по време на поход. В началото на ХVІ в. спахия с тимар от 9000 акчета трябвало да се яви на поход, които в предвид огромните разстояния траели от март-април до октомври-ноември, с броня и трима джебелю. На войските се извършвал общ преглед (йоклама)  под ръководството на падишаха или висш командващ, при което можело да се открие дали има отсъстващи или пропуски в снаряжението. Тимариотите на бойното поле се разполагали в полумесец от двата фланга на фронта. След поход спахиите се връщали в тимарите си. Ако продължи и декември, януари и февруари (зимата), тези които са далеч от тимарите им са изпращали хора със същия чин (харджлъкчъ) да им приберат и донесат доходите. Освободени от поход били всеки 10% от  санджак за надзираване (коруджу) и опазване на стопанствата. Според Е. Л. Бъркан през 1527 г. османската армия имала 60 000 джебелю, приблизително 90 000 конници и  9653 „стражеви тимари” (мюстахфъз тимарларъ), а според Айни Али в края на ХVІ в. са 43 454 конници и 105 000 джебелю.

            В османската армия продължавали да съществуват акънджиите. Те са лека и много бърза кавалерия. Нейната задача е била да извършва опустошителни набези във вражеските територии подготвяйки за по-продължително нахлуване. Те грабели, убивали, пленявали животни и роби, живеейки от плячката (но на някои от тях били предоставяни и потомствени владения). Те запазвали древната тюрко-монголска десетична организация и на по-ниско ниво са командвани от тойджа или десетници (онбашъ). 

            Военните отряди били попълвани и с доброволци (гьонюлю) – „млади, боеспособни храбреци, жадни за трофеи и набези”, - на които обещавали голяма плячка и даже възможност за поземлено дарение. При нужда приемали и синовете на раята, на които също разрешавали да постъпят във войската.

            Освен изброените  до тук части към османската армия се използвали спомагателни части за разчистването и терасирането на терена, превоза и т.н. Така първите части основани при Орхан – яя и мюселем  в средата на ХV в.  били ограничени до тази второстепенна роля, но били въоръжени. Яя се намирали само в Анадола групирани в дванадесет санджака и управлявани всеки от по един бей. В Румелия била аналогичната организация на юруците. Мюселемите в Анадола били групирани в четири санджака, а в Румелия били наречени къзълджа. Извън военните операции тези хора представлявали подвижна работна ръка, използвана при всички тежки работи в мините, държавните предприятия или при строежа на крепости като служели там по шест месеца. Тук трябва да споменем и войнуците – християнско население грижещо се за конете. Използваното за това население било групирано в единици, наречени оджак, който съдържа мнозинство от „помощници” (ямак) и няколко „бойци” служещи подред (ньобетлю ешкюнджю) като първите издържали вторите с плащането на известна сума за преживяване (харлъч) и освободени от данъци. Офицерите на различните групи били субашъ и черибашъ.

            Освен армия съставена от хора османците поддържали и обширна мрежа от укрепления като малка част били създадени от тях. Командвани били от управители (диздари), подпомагани от лейтенанти (кетхуда), а гарнизоните обединявали различни подразделения, които били възнаграждавани с тимар или заплата според случая и възможностите на региона. Към истинските служители от гарнизона (мерд-и кале, мустахфъз, хисар ери), обединяващи войниците и техническия персонал (оръжейници, топчии, строители, ковачи и т.н.). се прибавяли и спомагателни пехотински единици като азабите, използвани при нужда в местната флота, бешлиите, или фаризаните (конница).  

            Един от големите фактори за водене на успешна война срещу друга държава и опазване на териториалните граници е наличието на флота. Първата корабостроителница е в Гемлике, но била изгорена от византийците.  През ХV и ХVІ в. експанзията  на империята в Черно море, в Средиземно море до бреговете на Северна Африка, борбата с генуезците, венецианците, испанците, португалците, с пиратите принудили османците да овладеят противниковите мореплавателни техники, които били чужди за техните традиции. Османският флот се състоял главно от галери, а най-използвания модел е задвижван от 150 гребци. На борда имало освен командването няколко стрелци и няколко десетки войници. Гребците били военнопленници, хора осъдени за най-разнообразни престъпления или раи отведени от провинциите като военни контрибуции на гражданското население (авариз). При големи експедиции се разгръщал флот от 100 до 150 единици. Главните пристанища, където били построени и корабите са Галиполи и Галата. По времето на Сюлейман последния имал първостепенно значение. Построена била по времето на Мехмед ІІ. Под командването на капудан паша през 1557 г. има 123 дока. На всеки док стояли по две галери, на който може да се осъществява строеж и ремонт. Галиполи била построена още за превземането на Константинопол, а през 1453 г. била разширена. На Черно море се използвал Синоп. Също Измит е използван. Речната флота на р. Дунав била след завладяването на Унгария главно Рущок. Флотата се обслужвала от две поделения войници азеби и левенди, по-голяма част от които принадлежали към платената войска. Слабост на османския флот е и употребата на сухопътни подразделения, на които морските приключения били чужди. Работна ръка за корабостроителниците се набирали от аджеми оглани, яя и мюселем, но често били наемани специализирани работници: дърводелци, резачи, ковачи и т. н. Използваните кораби били гребни, ветроходни и гребно-ветроходни. През ХVІ в. османският флот е превъзхождал другите, но през ХVІІ в. е в упадък.

            За времето си османската армия показала своите възможности нееднократно. Тя всявала респект и страх у своя противник. Въпреки, че трябвало да понася превратностите на времето изпълнявала своята функция, но не била защитена от злонамереност, нехайство, корупция, пасивна съпротива на различните хора, които се стараели да демобилизират и най-вече със закъсненията, които въпреки постоянните заплахи и изобличавания не успява да преустанови. Завоевателните и защитни функции на армията са гаранта за съществуването на Османската империя.     

Използвана литература

1.     Иналджък, Х. Османската империя - Класическият период 1300 – 1600. С, 2002.

2.     Мантран, Р. История на Османската империя. С, 1999.

3.     Георгиева, Цв. Еничарите в българските земи. С, 1988.

4.     Ихсаноглу, Э. История османского государства, общества и цивилизации. Том І. Москва, 2006.

5.     Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. С, 1993.

6.     http//www. Bgrod.org

---

[1] Другото наименование на пехотата яя е пияде.

[2] Управител на провинция.

Атина и Атика през 8 - 6 в. пр. н. е./Athens and Attica in 8 - 6 centuries BC

Атина и Атика през 8 – 6 в. пр. н. е./Athens and Attica in 8 - 6 

centuries BC

Генчо Терзийски

          Изворите по история на Атика през архаичния период са относително по-многобройни, отколкото тези по история на другите райони в древна Гърция. Много ценни сведения се съдържат в съчиненията на Аристотел, Плутарх, Херодот и Тукидид. Откъси от съчиненията на Солон ни въвеждат непосредствено в хода на събитията от началото на VІ в. пр.н.е. Отделни надписи и обширния археологически материал допълват и уточняват нашите сведения.

В Гърция през VIII–VI в. пр.н.е. се оформя и втората голяма политическа сила, на която било предопределено да играе ръководна роля в политическия и културен живот на Гърция векове наред. Това е градът-държава Атина, центърът на икономическия и на политическия живот на областта Атика. 
    Полуостров Атика се вдава далеч навътре в морето и е обърнат към Изтока, с който пристанищата на Атика са свързани с една непрекъсната верига от малки и големи острови, достигащи до йонийския и карийския бряг на Мала Азия. От Средна Гърция и специално от Беотия Атика е отделена с доста високи, но лесно проходими планини. Остров Егина в Сароническия залив и няколкото си удобни малки залива – Пирея, Фалер и Мунихия, е нещо като мост между йонийския свят на Атика и островите, и с дорийския свят на Пелопонес. На североизток е отделена от протока Еврип от о. Евбия. На запад Атика е отделена с Коринтския провлак и няма пряк естествен изход към Коринтския залив. Източния бряг  на областта е стръмен и е малко пригоден за кораби.  Естествените богатства на Атика не са големи, но са достатъчни да изхранят доста многобройното население. Няколко планински хребета пресичат областта, като разделят една от друга плодородните равнини в страната: Маратонската на североизток, Елевсинската на югозапад, а в центъра Месогейската. Долините на Кефис и Илис при по-упорит труд давали доста добри жътви, но по-богата е долината на Елевзин. Почвата на цяла Атика е много добра за развъждане на маслиновото дърво. В планините имало достатъчно добри гори осигуряващи корабостроенето, както и пасбища за дребен рогат добитък. От металите Атика е богата само със сребро и олово и няма нито желязо, нито мед. Добрата глина давала отличен материал за керамични изделия. Ето защо съвсем закономерно около средата на VІ в. пр.н.е. атинската керамика измества коринтската и се налага по всички външни пазари – в Етрурия, Египет, Кирена и покрай бреговете на Черно море. Каменните кариери в съседните планини, особено в Пентеликон, давали превъзходни видове камък, мрамор и варовик и давали възможност да се развие широка строителна дейност.

В областта Атика имало благоприятни условия за политическо обединение на една по-голяма територия около един център. Цялата тя представлява едно географско цяло, чийто много удобен изход към морето образуват двете атински пристанища Фалерон и Пирея. Благодарение на тези условия в областта Атика можело да се създаде, както и в Спарта, една държава със значителна територия. Нито един от другите градове-държави в Средна Гърция не е могъл да съперничи с Атика -  Беотия била разделена на много градове и нямала изход към открито море; Коринт бил чисто търговска държава, пък и територията му никога не е била по-значителна; освен това в много близко съседство имал и два силни съперника: Мегара на Коринтския провлак и Сикион на северния пелопонески бряг.

Населението на Атика, както твърдят Херодот и Тукидид, било автохтонно и принадлежащо към йонийското племе. Също така от разказа на същия Херодот, наред с йонийците през най-древния период в Атика живеели пелазги. Родословията на знатните атински фамилии (например на Пизистрат, Хармодий, Аристогейтон, Исагор и други) свидетелстват за проникването в състава на атическото население и на други гръцки племена - на първо място на ахейци, а също и негърци – карийци и други. 

Акта на обединяване, който гърците наричат синойкизъм, се приписва на митичния цар Тезей. В действителност това е дълъг и мъчителен процес, който не винаги протича мирно – чрез съглашения. Разпокъсаните атически общини имали свой независим, самостоятелен живот и отстоявали свободата си. Античната писмена литературна традиция запазва спомена за стълкновенията помежду им, каквито са например войните на Атина с Елевзина или с Браурон.   През ХІ – ІХ в. пр.н.е. Атика не се различава в социално-икономическо отношение от другите области на Гърция като устройството на областта, която след синойкизма се обединило около Атина, е следната: най-високо в йерархията на политическия и икономическия живот са имали едрите земевладелци, които били същевременно и мореплаватели — търговци и пирати. Измежду лицата, принадлежащи към управляващата аристокрация, можел да става избор за ръководители на общината.Такива ръководители били: първия архонт – епонимът, който отначало бил с най голяма власт, но с течение на времето функциите му намаляват, а избора му по-скоро бил с престижен характер; вторият архонт – базилевса, спомена за който се съхранява от времето на прехода, неограничена царска власт, запазва само релегиозни прерогативи – изпълнява задълженията на жрец и решава съдебни въпроси свързани с култа; третият архонт – полемархът е бил военачалник и командир, който предвожда атинското гражданско опълчение, а също така подържал и дипломатическите отношения с другите градове, области, държави. Към тях се прибавяли още шест архонта тесмотети — законодатели, които преразглеждат всяка година законите, пазят реда и са председатели на различни съдебни колегии. Всичките тези деветима управители на държавата (архонти) съставяли една колегия. Най-напред властта на всички архонти била за целия им живот, но със засилване на имущественото неравенство вътре в отделните родове, с бавното разпадане на самите родови отношения и с откритата борба срещу тоталната власт на евпатридите (родовата аристокрация) след време длъжността им се отраничила за срок от десет години, а в края на краищата се утвърдил обичаят всяка година да се преизбират всички представители на властта. Всички пълноправни атински граждани имали право да взимат участие в заседанията на Народното събрание (Еклезия), което избирало архонти, гласувало закони и вероятно решавало и въпросите за война и мир. Пълноправни граждани били всички, които влизали в състава на гражданската войска и бранели държавата. Съвместно с магистратите действал и съветът на старейшините — най-висшият политически, религиозен и съдебен орган в държавния живот. Съветът заседавал обикновено на хълма, посветен на Арес, та поради това и сам получил името Ареопаг. В състава му влизали представители на най-знатните родове, а освен тях вероятно и бившите архонти. Населението е разделено на четири фили, а те от своя страна на фратии и на родове, а също на социални и икономически групи: едрите земевладелци, аристократите, богатите образували една група (евпатридите), жителите на града (търговии и занаятчии - демиурзи) — друга, а дребните собственици на земя (геомори) — трета. В основата на новото военно-политическо разделение легнало имотното състояние на отделните групи от населението във връзка с поземленото владение. Към най-горната класа принадлежат онези, които имат годишен доход от земите си не по-малко от 500 медимни храни (пентакосиомедимни). В следващата група влизат земевладелци с доход не по-малък от 300 медимни. И двете тези групи комплектуват конницата на войската. Те били задължени при призив да се явят на коне и в пълно въоръжение на хоплити (тежко въоръжени пехотинци), те съставлявали конната тежка пехота, ползваща се от коне не за сражение, а за по-бързо движение и преследване на неприятеля (яздеща пехота). В третата група влизали онези, които имали доход не по-малък от 200 медимни (зевгити). И те се явявали при призив в тежко въоръжение, но без коне. Извън тези три групи, имащи политически права, били онези, които живеели от ръчен труд и нямали определен постоянен доход (тети). Те служели във войската като леко въоръжени и обозни войници; от тях се избирали и гребци за военните кораби. Метеките са хората, които не влизали в състава на общината, а по своето имуществено положение не били еднородни. Повечето от тях били дребни и средни занаятчии и работели сами с  членовете на семействата си или не с много роби. Имало обаче и богати метеки, собственици на работилници, търговци, притежатели на кораби. Освен преселниците в Атина в числото на метеките влизали и много кореняци атиняни. Те изгубили връзките си с рода и филата и попаднали в числото на метеките по силата на някакви причини при преселването от територията на своята фила в града или в чужда фила, понякога поради злоупотреби на старейшините при записването в списъците на гражданите и други.  

Очевидно през VІІІ – VІ в. пр. положението в Атина не се различава особено от това в останалите гръцки полиси. И тя страдала от социалната и политическа криза предизвикана най-вече от съсредоточаването на изключителна власт в ръцете на големите родове (геноси). От една страна, част от евпатридите се въвличат в стоково-поричните отношения. Техните стопанства все повече се свързвали с пазара. Това се отнася за стопанствата, които наред със земеделието въвеждали  отглеждането на лозя и маслинени дървета. Евпатридите започнали да се занимават в широк мащаб с лихварство, като давали заеми при залагане личността на длъжника, което разкривало нови възможности за концентриране в ръцете им на голям брой парцели и заедно с това обезпечавало стопанството им с труда на робите длъжници. Обаче развитието на паричното стопанство повело след себе си разслояването и на родовата аристокрация. Някои от евпатридските семейства се разорявали и загубвали родовите си владения, но най- тежко било положението на дребните и средни селяни представляващи мнозинството в атинската община. Тъй като лихварите им давали заеми при залагането на земята и личността на длъжника, то неизплащането на дълга в срок довеждало до преминаването на земята в разпореждане на кредитора. На тази земя предишния и собственик вече работил като арендатор-шестичар. Заемодателя имал право да превърне нередовния длъжник в роб и дори да го продаде извън границите на Атика. Аристотел – главния източник за атинската история характеризира положението в Атина в края на VІІ в. пр.н.е. като казва: “Мнозинството от народа било поробено от малцина. Бедните се намират в робство – не само самите те, нои децата и жените им. Те се наричали пелати и шестичари, защото при такива арендни условия обработвали полята на богатите. Цялата земя била в ръцете на малцина. При това, ако бедняците не плащали арендната такса, могли да бъдат заробени и те самите, и децата” (Атинска полития, ІV; 5).

От господството на евпатридите страдали и редица богати, но незнатни хора, които също попълват демоса. Това са били средни и дребни земеделци, заможни търговци, състоятелни собственици на кораби и на занаятчийски работилници. Именно този слой от богати хора, особено в града, използвали труда на роби не поробени заради дългове, а докарани отвън и купени. От тази прослойка робството започнало да  се развива в неговата класическа форма. Не е бил малък броя и на имуществено издигнатите метеки. Всички тези слоеве от населението въпреки различните цели и интереси, противоположните желания и искания се обединили в недоволството си срещу евпатридите.     

Така социално-икономическо влошаване на отношенията в полиса, имущественото неравенство, губенето на земята поради дългове, наличието на все повече чужденци роби, разслояване на родовата аристокрация, изпадането в дългово робство и така нататък довело до необходимостта от изменения в полиса. Първият опит бил направен от представители на самата родова аристокрация и е известен под името Килонов бунт. В 30-те години на VІІ в. пр.н.е. Килон, който произхождал от знатно и богато семейство, зет на мегарския тиран Теаген, известен като победител на Олимпийските игри, се опитал с група свои привърженици да завземе властта в Атина. По примера на своя зет се опитал по пътя на въоръжено насилие да завземе върховната власт в Атина и да установи тирания, но тъй като при превземането на акропола той и хората му не представя никаква програма за социална реформа не бил подкрепен от народа, а дори участвал в обсадата. Но тъй като обсадата продължила, то “мнозинството атиняни, изморени от нея, си отишли, като оставили деветте архонти да пазят Килон, като им дали неограничени пълномощия за всичко останало по тяхно собствено усмотрение” (Тукидид, І, 128). Този опит свършва с кървава разпра с хората на Килон. Самият Килон се спасява, но хората му са убити при предаването от Акропола от архонтите, които не спазват обещанието за пощада. Начело на кървавата разпра застават представители от рода на Алкмеонидите. Убийството пред олтара на боговете и неспазването на закона хвърлят върху целия този род позорното “Килоново петно”. В по-късната история на Атина враговете на Алкмеонидите постоянно използвали “Килоновото петно” за политическата борба с представителите на този род. 

В 621 г. пр.н.е. в Атина за първи път били записани действуващите закони. Кодификацията трябва да се разглежда като сериозна отстъпка на евпатридите пред демоса, който изключително страдал от произвола на архонтите, които съдели по неписано право. Според преданието Дракон (един от архонтите тесмотети) се възлага да преразглежда и да фиксира действащите в Атина норми и правила – да изложи атинските права под формата на писани закони. До нас те не са стигнали изцяло. Кръвното отмъщение било забранено. Законите утвърдили частната собственост вместо родовата, утвърдили съдебната процедура, понятието за лична отговорност. Стремейки се да запази частната собственост и да внедри  в съзнанието на хората законността и ненарушимостта на правата на частните собственици, закона предвиждал смъртно наказание дори за дребни престъпления. Според гръцката традиция били толкова сурови сякаш са написани с кръв. На Демад (оратор от ІV в. пр.н.е.) са думите, че “Драконовите закони са записани не с мастило, а с кръв”. С законите на Дракон самоволието и всемогъществото на големите родове се оказват доста ограничени.

През последните десетилетия на VІІ в. пр.н.е. вътрешнополитическата обстановка в Атина била станала крайно напрегната. Недоволството срещу евпатридите избухва в открито въстание. Като характеризира положението в Атина по онова време, Аристотел казва: “Заемите, както е казано, се осигурявали с личното заробване и земята била в ръцете на малцина. Поради това, че съществувал такъв държавен ред и мнозинството от народа било заробвано от малцина, народът въстанал против знатните” (Атинската полития, ІV; 5). Събитията се усложнили и поради борбата между Атина и Мегара за о. Саламин в Сароническия залив. Той затваря изхода от атинските пристанища в открито море. Така през 594 г. пр.н.е. Солон бил избран за архонт. Завършва с победа войната с Мегара, поради което става най-популярния човек в полиса. Потомък на легендарния, последен атински цар Кодър той бил от обеднялата за времето си аристократичен род представлявал мислител и рационалист, който владеел до съвършенство силата на литературната пропаганда и на словото. Известен с поетическия си талант още през древността е причислен към седемте мъдреци на света наред с Талес, Биас, Хилон, Клеобул и Периандър. За разлика от тираните Солон е айсимнет – посредник, законодател и помирител, който изпълнява своята политика по мирен път чрез няколко последователни реформи. Първото нещо, което прави е сизахтията – премахване на бреме. Той премахва камъните с обозначените върху тях дългове, които стоят върху парцелите на длъжниците. С други думи премахва дълговото право. Премахва личното заробване и продажбата в робство се забранява занапред, а земята и личността се обявяват за свободни.  Стимулира средите на новата робовладелска аристокрация като ги насърчава със закони да отглеждат интензивни култури, регулира иригацията, засаждането на дървета. Забранява износа на жито с цел ограничаване на произволното определяне на цените от евпатридите, които владеят орната земята. Поощрява износа на зехтин. Утвърждава частната собственост като имотите не може да се отчуждават, а остават в рамките на рода. Преписва му се постановление за поземлен максимум. Солун утвърждава единни унификацията на мерките и теглилките. Заменя егинската с евбейската пълноценна монетна система. Полага началото да се секат парични емисии. В политическата сфера унищожава привилегиите на евпатридите чрез въвеждане на имуществен ценз. Властта на родовата аристокрация – генокрация, отстъпва пред тимокрацията – от тиме: цена, стойност, но и чест. Установява се частната собственост. Разделя цялото население на четири категории според доходите от земята като хората от първите две групи попълвали тежката пехота, третата хоплитската пехота, а четвъртата (тетите) формира лековъоръжените. Солон учредява нов демократичен съвет – буле, котйто се състои от по 100 човека от всяка родова фила, на които се дели атическото поле, т. е. 400. преди всичко това е съвещателен орган, който подготвя решенията на народното събрание.  Създава и народен съд – хелиея (съд на заклетите съдии), в който могат да участват граждани без имуществени ограничения – включително тетите. Състава и се определял по жребий от списъците, в които влизат всички граждани. Именно тя и булето отнемат част от функциите и правата на аеропага и упражняват известен контрол върху дейността на длъжностните лица. Законодателството на Солон не прекратява политическите борби. То поставя основите на атинската демокрация, насърчава развитието на робовладелските отношения, но с компромисния си характер не премахва обществените противоречия. Реформите не задоволяват нито една от социалните групировки. Не реализира мечтите на демоса  за ново разделяне на земите, както и няма политически права тъй като държавните длъжности се заемат от първите две имуществени категории.

Обстановката в страната придобила остър характер. Имало години поради безредици да не се избират архонти и в списъците се записват като анархия. В тези условия през 560 г. пр.н.е. управлението на държавата се заграбва от Пизистрат. Оплаквайки се от заплашващата го опасност от стана на политическите му противници, той получил от народното събрание решение да набере телохранители. Събрал отряд, превзел Акропола и заграбил в свои ръце държавната власт. Обаче “привържениците на Мегакъл и Ликърг – както пише Аристотел – постигнали съгласие помежду се  и го изгонили на шестата година от първото му идване на власт” (т. е. в 555 г. пр.н.е.). Съюзът между Мегакъл с привържениците на Ликург се оказал нетраен. Противоречията между двете гупировки довели до това, че Мекагъл съдействувал за завръщането на Пизистрат, който на седмата година пак бил прогонен. Сметнал, че опирайки се сама на своите привърженици не ще се задържи на власт взел и завербувал със свои средства военна помощ от враждебните на атиняните тиванци и на аристокрацията от евбейския град Еретрия. След като разбил атинското опълчение, заграбил върховната власт в Атина и управлявал като тиран до смъртта си в 527 г. пр.н.е. При него конституцията на Солон продължава да съществува, но над нея стоял и независимо от нея управлявал тиранът. Социалната опора на Пизистрат били диакриите и отрядите от лична въоръжена охрана, както и подкрепата на част от имащите значителен капитал зад себе си. Той провежда реформи, които трябва да се схващат като надстройка на предходното законодателство. Социалната му политика задоволила исканията на атическия народ. Конфискувал поземлените владения на политическите си противници. На първо място това били евпатридите, чиято земя била разделена между най-бедните. Значението на аристокрацията било отслабено както с това, че повечето от аристократическите семейства били изгонени. Магистратите и Ареопагът били лишени от всякакво влияние и постепенно замирали, отваряйки място за новите органи на бъдещата демокрация. Въпреки, че Солон забранил робството за дългове, заемните лихви били много големи и продължавала експлоатацията на нуждаещите се. Така най-купното мероприятие – въвеждането на държавен кредит, облекчавало демоса и бил неизгоден за аристокрацията, т. е. ограничил лихварството.  Пизистрат въвел “пътуващи съдии”, които разглеждали съдебните дела на самото място и по този начин се освобождавали селяните да губят време за пътуване до съда в града. Въвел държавен подоходен данък в размер на 1/10 от реколтата, който се вземал с голяма суровост. Създал постоянна войска под формата на лична гвардия и орана. Държавата станала по централизирана. Във външната си политика в интерес на развиващото се стопанство се стремял  да овладее опорните пунктове на най-важните международни търговски пътища, да открие нови пазари и икономически връзки с най-развиващите се центрове на гръцкия свят от този период. Сключил съюз с тирана на о. Накос и тирана Поликрат на о. Самос, през които минавали главните търговски пътища през VІ в. пр.н.е. от Гърция към Мала Азия. Завзел град Сигей в Троада, който господствал на входа в Хелеспонта и притежавал плодородна равнина. На противоположния бряг по това време била основана атинска колония начело, на която стоял Милтад – политически противник на Пизистрат. Независимо, че водил независима политика Милтад не скъсвал връзките с Атина. С негова помощ Атина установила контрол над Хелеспонта. Пизистрат потдържал тесни политически връзки с Аргос, който по това време враждувал с Спарта. Спарта се присъединявала към блока на гръцките градове, тясно свързани с Лидия и противостоящи на най-развитите градове в Мала Азия и Егеиските острови (Милет, Нокос, Сомос и дуги). При Пизистрат Атина се превърнала в голям икономически център на Средна Гърция. Градското население се увеличило значително, израснали нови занаятчийски квартали, увеличил се броя на различните работилници. Било време на разцвет на дребните свободни занаяти в Атина, което се потвърждава от археологическите открития. Атинската изящна керамика и червенофигурните ченролакови съдове спечелили голямо търсене на външните пазари.

Наред с външната търговия се развивала и вътрешната. Атина се превърнал в търговски център на Средна Гърция като самата тя представлявала пазар на селскостопанска продукция.освен предмети от занаятчийското производство започнало да се изнася в чужбина вино и зехтин. От широкия, но плитководен Фалер атинското пристанище се премества в дълбокия залив Пирей. Икономическият разцвет на града изменил и неговия вид като не само растял, но се строили и нови красиви здания. При Пизистрат били построени великолепните храмове на Атина Палада на Акропола, на Деметра в Елевзина и били положени основите на храма на Зевс Олимпийски.

В областта на религията Пизистрат се опрял на общодържавните култове с демократичен характер в противовес на старите родови култове. При него с голяма пищност започнали да се празнуват панатенеите. Въведен бил нов общонароден празник в честна виното и винарството Дионис – съпроводен с тържествени процесии.

Икономическото развитие на Атина довело до нарастване на демократичните елементи, на които тиранията започнала да им тежи и те се стремили към нейното събаряне. Открити действия започнали след смърта на Пизистрат при управлението на синовете му Хипий и Хипарх. Те продължили неговото дело. Положението им обаче било по-трудно, както и въобще на всички синове на тирани. Властта на тираните винаги в много голяма степен е била лична власт и мъчно можела да премине в наследствена монархия. Пизистридите обзавели пищен двор. Разкоша на тираните предизвикала омразата на народа. Външнополитическата обстановка  се изменила в ущърб на атинските тирани. Мала Азия паднала под под персийска власт, изгубили Сигей и владенията в Тракийския Херсонес, а също и контрола над Хелеспонта. Първия опит да се съборят тираните произлязъл от аристократичните кръгове и имал форма на заговор. Заговорниците Хармодий и Аристогейтон убили Хипарх като при това нападение бил убит и Хармодий. Хипий, който останал на власт наказал със смърт Аристогейтон и прогонил всички, които подозирал. Всичко това тласнало Хипий по пътя на репресиите и на ограничение на свободите на гражданите. Започнал да укрепва Мухиния – част от Пирея, като се стараел да я направи крепост. В Северозападната част на Атика изгнаниците започнали борба с тираните, но били разбити от войските. Постепенно движението срещу тираните се разширило, а начело на движението срещу Пизистридите застава Клистен от рода на Алкмеонидите. Той издигнал програма за широки реформи на държавния строй на Атина в демократичен дух. Според Аристотел Клистен привлякъл народа като му обещал да му даде политически права. Използвал сполучливо външнополитическата обстановка като влязъл в съюз със спартанците, които враждували с Аргос и Тесалия, съюзници на Хипий. Войските на Спарта начело с цар Клеомен дошли на помощ на атиняните, които обсадили Акропола. Хипий предал поста и избягал в Персия  (510 г. пр.н.е.).

След изгонването на Хипий в Атина избухнала политическа борба като против демократите се обединили всички консервативни елементи, старата родова аристокрация и привържениците на Пизастидите. Начело на тях застанал Исагор. Видели спартанците, че след изгонването сметките не им се оправдали, а именно да утвърдят свое политическо превъзходство над атиняните, те  подкрепили Исагор. Клистен бил принуден да напусне Атина, както и седемстотин семейства близки до демократичното движение. Цар Клеомен и атинските олигархи направили опит да отменят Солоновото държавно устройство и да установят в Атина олигархия. Аристотел пише: “той (Клеомен) се опитал да събори съвета и предаде града под властта на Исагор и тристате негови привърженици” (Атинска полития, VІІІ, 20). Атиняните въстанали против властта на Исагор и прогонили от Атина него и неговите привърженици заедно със спартанския гарнизон, който заемал Акропола.

 От 509 г. пр.н.е. Клистен ръководи делата в полиса и издига програма за широки реформи. Той разделя Атика на три области – град Атина с предградията, вътрешно-централна и крайбрежна зона. Всяка от тях се състои от десет части – тритии, а три трити, по една от всяка област, образуват една нова фила, т.е. десет нови фили. Така новите фили, които са без общи граници и обединява локално разделени граждански групи съединяващи се по време на гласуване довеждат разединяване на родовете и родовата собственост се превръща в семейна. Старите родови фили се запазили само като култови обединения.  Основна клетка на обществото стават демите начело с изборен демарх – кмет. В кая на VІ в. пр.н.е. в Атика имало 100 дема. Към дема от родовите организации преминала функцията да се записват новородените атиняни в гражданските списъци. По деми ставал наборът в  опълчението и изборите чрез жребий на членовете на съда. Човек е свързан с демите още от деня на раждането си. На осем годишна възраст се записва към военните и граждански регистри, причислява се към категорията не ефебрите, т. е. на пълнолетните, годни да носят оръжие, а след две години и пълни граждански права. Клистен заменя Солоновия съвет на четиристотинте с нов съвет на петстотинте (булето) – по петдесет човека от фила. Вътре във филата гласовете се разпределили между демите в зависимост от броя на тяхното население. В състава на гражданството били включени много метеки, от които повечето били кореняци атиняни невписани поради различни причини в гражданските списъци и така се оказали в числото от метеките. Заедно с булето се създава съвета на десетте (колегията на десетте стратези) – по един от всяка фила. Те ограничават върховното ръководство но архонта –полемарх и на колакретите – касиери, които се грижат за финансите. Притания е постоянно функциониращата една десета от булето. В него предварително се обсъждат и обработват предложенията, а в еклесията се гласуват и имат силата на закон.

Клистен въвежда остракизма. Това е така наречения съд на чирепите. Целта му е била да се води успешна борба с политическите противници на демокрацията и на първо място опитите да се възстанови тиранията. Същността на остракизма се свеждал до следното. Всяка година напролет специално събрание решавало трябва ли да се проведе остракизъм, т. е. няма ли измежду гражданите някой опасен за съществуващия строй. Ако имало такива, то се свиквало друго извънредно  събрание в състав не по-малък от 6000 граждани, на което всеки пишел върху чиреп (остракон) името на този , който е опасен за държавата. Осъдения с гласовете на мнозинството се изгонвал от Атика за десет години. ). Неговите реформи оказали влияние и върху другите гръцки общини. Не след дълго демократичното движение възникнало и в други градове.

            Засилването на влиянието на атинската демокрация върху другите градове от Пелопонеския съюз не се понравило на Спарта. Тя успяла да организира коалиция против Атина от Коринт, Беотия и евбейските градове. Войските на съюзниците започнали настъпление срещу Атика: от север беотийците; от изток слезли на атическото крайбрежие халкидците. Спартанската войска се придвижвала през Истъм към Елевсин и Атина се оказала в много тежко положение. Обаче съюзниците на Спарта – коритяните, “като решили, че постъпват несправедливо, се върнали назад” (Херодот, V, 75). Коритяните не били заинтересовани от по-нататъшно политическо засилване на Спарта. След тях започнали да се оттеглят и другите пелопонески съюзници. Като повод за напускане на спартанците послужили раздорите между самите спартански царе Демарат и Клеомен заради върховното командване. Като виждали разложението в лагера на главния противник, атиняните насочили силите си срещу беотийците и след като ги разбили се прехвърлили през Еврип и победили халкидците. Клистен заселил 4000 атински колонисти (клерухи) на земите, отнети от едрите халкидски земевладелци – хипоботи.

 Реформите на Клистен се оценяват древните като умерена форма на демокрация. Той поставя тенденциите в управлението на страната да се привлече цялото гражданство. Завършва периода на социално-политическите преврати и окончателно се оформя робовладелското общество и държава. “Въпреки, че законите не засягат положението и не подобряват положението на свободната беднота, на дейноста на Клистен трябва да се гледа като един нов синйокизъм. Вече отделния атински гражданин привиква да се отнася към полиса си не като към нещо външно и чуждо, а като към олицетворение на самото гражданство. Всеки се счита за активна частица от държавния механизъм. И никъде другаде човек не се гордее така със своя град и със своята държава, както в Атина” (Попов, Д. Древни общества и култури). След Клистен Атина и Атика навлизат друг етап от своята история, а именно класическия период на Гърция.

Използвана литература:

1.      Попов, Д. Древни общества и култури. София, 2004.

2.      Ростовцев, М. История на Стария свят – Изтокът и Гърция. Том I .  София, 1995.

3.      Лафорг. Ж. Древни цивилизации. София, 2007.

4.    Блаватайский, В. Д. и др. История на Древна Гърция. София, 1976. 

5.      http://plato-dialogues.org/