петък, 18 март 2011 г.

Цариград като икономически и културен център на българите през Възраждането./Constantinople as an economic and cultural center of Bulgaria during the Renaissance

Цариград като икономически и културен център на българите през Възраждането./Constantinople as an economic and cultural center of Bulgaria during the Renaissance.

Генчо Терзийски


      Българското Възраждане е част от общия европейски процес, осъществил прехода от средновековието към буржоазния свят. „Основно то се изразява в развитието и утвърждаването на буржоазните икономически и социални отношения, в създаването на самобитна култура, във формирането на българска нация, в продължителните борби за освобождение от чужда власт, за възстановяването на българската държава”[1]. Кризата в Османската империя през ХVІІ и ХVІІІ в. „се създават  предпоставки за широкомащабна корупция и безотговорност, която води до деструктивност, неконтролируема децентрализация и размирици, и до т. нар. „кърджалийско време”. Правните, данъчните и житейски отражения на тази епоха за българите изграждат основите на един дълбок негативизъм към османската държавна власт, на разбирането за нейната слабост.”[2] Неможеща да гарантира изпълнението на основните си функции Високата порта престанала да респектира върху криминалните, антиправителствени сили така и върху своите поданици. В този контекст българите, както и другите балкански народи, проявявали както отрицателно отношение към османската власт, така и не веднъж се опирали на нея.
         Кризата и размириците в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. натоварват местното самоуправление с охранителни отговорности. През 1834 г. българските общини са ангажирани с допълнителни данъчни, административни и обществени задължения. Те са санкционирани със законодателните актове от 60-те години на ХІХ в., а учредяването на Българската Екзархия през 1870 г. е акта, чрез който общинските ръководства и владиците изземват правомощията на гръцката патриаршия върху християнското българско население. „За целият ХІХ в. българските общини са най-масовата, трайна и най-силна в обществено отношение колективна българска организация, при това законно призната и приета от османското правителство. Тя играе ролята на посредник между българите и Високата порта”.[3] Те създават в областта на административната култура управленчески елит и най-съществената роля при формирането на българското отношение към османската власт, както и последиците върху характера и съдържанието на националногенериращите процеси протичащи в българското пространство.  
         През ХVІІІ и началото на ХІХ век цялата икономика на Османската империя преживява процес на важни стопански промени. Наблюдава се разложение и децентрализация на аграрните отношения. Изчезването военно-ленната система и преминаването към чифликчийство и свободно (раетско) земевладение съдейства за икономически прогрес. Селяните постепенно се освобождават от местните  господари и започват стопански да кореспондират директно с държавата. Развиват се стоково-паричните отношения. Стопанските промени през ХVІІІ в., предизвикани от парично-стоковите отношения в икономиката на българските земи, дават тласък на развитието на земеделското производство, а от там и също на градското. Развитието на занаятите през ХVІІІ в. довежда до развитието им, до началното обособяване на отделни промишлени райони и съживяване на еснафските организации. Възраждането на градския живот на базата на занаятчийското производство предизвикват дълбоки икономически, политически и културни изменения, които дават нова насока на българското развитие. Натрупването на свободни капитали води и до създаването на първите едри предприятия под формата на разпръсната манифактура.
         Стопанското развитие на българските земи през ХVІІІ и нач. на ХІХ в. започват да коригират социалната структура на България. Формира се типичната за начеващо буржоазно общество структура. Първите елементи на буржоазията – едри търговци, промишлени манифактуристи и предприемачи. Основната маса на българското общество е дребната градска и селска буржоазия – занаятчии, дребни и средни търговци, заможни и средни селяни. Към 30 – 40-те години на ХІХ в. от чисто професионални и стопански организации еснафите се превръщат в обществени органи.
         През ХVІІІ и ХІХ в. около Цариград има около тридесет села на прогонени от кърджалиите тракийски българи. Български майстори-занаятчии се заселват около и в града след кърджалийските и даалийските набези, търсейки икономическа опора за препитание в многолюдния град. Важно значение за българския народ имат реформите, които настъпват в Османската империя през ХІХ век, както редица международни договори и т.н. На 2 ноември 1839 г. султан Абдул Меджит издава Гюлхански хатишериф[4], който има важно значение за развитието на буржоазните икономически отношения, а на 18 февруари 1856 г. Хатихюмаюна.  
    Благоприятно влияние върху български народ играе външно политическото положение на Османската империя през ХVІІІ и началото на ХІХ век., която е въвлечена в европейската капиталистическа търговия. Така развитието на външната търговия съдейства за оформянето на каналите на вътрешно търговската мрежа. Първоначално в нея българите заемали в нея елементарно посредническа роля, която обслужва връзките между града и селото, между отделни специализирани райони и осигурява пласмента на различни европейски стоки, внасяни от големите фирми на гръцки, еврейски, френски, английски и австрийски търговци. Едрите търговци появили се още към средата на ХVІІІ в. били почти до 20-те години на ХІХ в. свързани плътно към тях. Периода на реформите в империята и непосредствено след тях е „златната ера” на българските еснафи, които се закрепват стопански, а чрез своите сдружения заемат място и в обществения живот.
         Успоредно с обособяването на вътрешния пазар българските търговци започнали да излизат на големия пазар на империята и на европейските тържища. Първоначално те се появяват под чуждо, главно гръцко знаме, като към края на ХVІІІ в. в търговските регистри се срещат по-често български имена. По това време в Цариград, Влашко, Австрия, Унгария, Трансилвания, Бесарабия и Русия се създават първите поселения (колонии) на български търговци. Регистрират се първите самостоятелни български търговски къщи и фирми. Едрите търговски къщи започват да действат и във вътрешността на страната, където българите се насочват в някои специфични търговско-стопански области като бегликчийството[5].
         В началото на ХІХ в. редът в еснафските организации започнали да се пропукват под влиянието на зараждащите се капиталистически отношения. От занаятчийските работилници израснали първите разпръснати и централизирани манифактури. В манифактурата най-широко приложение получавали вълнено-текстилно производство. Една такава е Маджаровата манифактура[6], която имала филиали в Цариград и Египет. През 30-те години се оформя национално-политическата българска буржоазия, а „благодарение на гръцкото и елино-българските училища се оформил вече първият отряд национална интелигенция, способна да организира и ръководи на по-широка основа новото училище”[7].
        „Вече около 1835 – 1840 г. в Цариград има доста българи после те образували еснафи, които вече почнали да играят известна роля”[8]. Най-голям бил абаджийския еснаф. Най-напред абаджийски дюкяни имало при Топхането, но по-късно се преместили в Галата. Най-значителна е  била цариградската българската манифактура на Балкапан, наречена „Хамбар”. Това било голямо обединение от шивачи, около 1000 души на брой, привлечени от почти всички български земи, които шиели дрехи и униформи (мундири) за новата османска армия. Водели напълно обособен живот. Поддържали  връзки и с другите еснафи в Цариград. В средата на века „Хамбарът” бил в ръцете на едрите търговци, които били посредници между шивачите и османските държавни органи.
       От края на ХVІІІ в. се засилват търговският обмен с Русия, осъществяван главно по морския път Врана-Одеса и Цариград – Одеса от българските търговски колонии в Одеса, Москва, Цариград и Букурещ.
         След Кримската война в Цариград   били регистрирани търговски къщи, които се специализирали в търговията на зърнени храни и друга селскостопанска продукция.
         В началото на ХІХ в. според свидетелствата на тогавашни съвременници в Цариград живеят около 80 000 българи. Според д-р Иван Селимински през 1825 г. те са 100 000 души, а според майстора занаятчия Никола Сапунов през 1847 г. те са около 48 000. Според вестник "България" от 1863 г. броят на българите е изчислен между тях самите по еснафски сдружения - абаджии, търговци, хлебари, градинари, сеизи, риболовци, мутафчии, слуги и готвачи, аргати, овчари и говедари, тютюнджии и кожухари - общо 32 550 души. Според вестник "Македония" през 1871 г. броят им е 150 000, „но едва ли има 15 000, които са припознати като българи, и от тях едва ли има 15 чисти български семейства”. Неточностите дължим на отсъствието на официална статистика по онова време. Сред известните собственици на силни български търговски фирми са тези на Братя Тъпчилещови, Братя Добрович, Моравенов, Миркович и др.  
        В Цариград българските търговци продавали български земеделски, скотовъдни  и индустриални произведения: жита, брашно, ориз, розово масло, овни, сирене, кашкавал, масло, създърма, кожи, шаяци, аби, гайтани, килими, чорапи, желязо и т.н. Чуждестранните стоки продавани от българите били: от руски – риба, хайвер, чирвиш, масло и др.; колониални -  захар, кафе, синило, кърмаз, памук и др. Те се конколирали с гръцки, арменски, еврейски и други търговци.  
         „Превърнали се в организирана стопанска и социална сила българите формират и своя социокултурна среда, средоточие, на която стават големите цариградски ханове – Балкапан-хан, Куршум-хан, Джелепси-хан, а по-късно и българската църква и общината. Осигурила си сериозна стопанска основа, формирала се през 40-те години на века българска община в Цариград започва да осъзнава себе си като естествен водач на българския народ, особена в годните на църковната борба”.[9]
         Българите в Цариград образували силна община около българската църква.  „За в началото предлага следните мероприятия:
1)    При българската църква на Фенера да има 2 тефтера, в които под ред да се впишат всички квартали, в които живеели българи, и всички да се запишат в своя квартал – в единия тефтер семействата (всички членове и  слугите, възрастта и занаята), а в другия – също тъй ергените и бекярите мъже;
2)    Да се назначи на всеки квартал свещеник, който да ходи да извършва разни треби. Той да държи и точен списък на всички родени, венчани и умрели лица;
3)    В началото на всеки месец свещеника да ходи на ръси по къщите и дюкяните. Когато го повикат за някоя треба, той бързо да отиде;
4)    Да се определи такса за всяка треба (кръщение, венчаване, опело, водосвет и пр.). Никой свещеник да не взема повече от определеното, но подаръци може да взима;
5)    Да има в българската черква кутия, в която всеки да пуска колкото обича, за бедни и болни българи. Щом свещеника узнае, че  в енорията му има такъв българин, още повече пък семейство – да побърза да му се даде помощ, с позволението на черковните епитропи, у които стои ключът на кутията;
6)    Българската община да поддържа лекар, който да лекува даром бедни и болни българи;
7)    Свещениците, щом узнаят, че в енорията им има такъв болен, веднага да обадят на лекаря;
8)    Общината да се споразумее с някоя аптека, от която да могат бедните българи да купуват по-евтини лекове;
9)    В случай на нужда, всеки българин – от което съсловие и да бил той, - да може да се отнесе до съвета на общината и той да му помогне;
10)                      В календара, който общината трябва да издава редовно всяка година, да се отбелязва броя на всички родени, венчани и умрели у всяка енория българи през годината и всичко друго интересно;
11)                      Всеки член на българската черкова да записва в общия тефтер една сума, за да може общината да удовлетворява разни нужди и
12)                      Най-сетне, съвета да вземе под сериозно внимание да състави една – или, око е възможно, и повече – махали за усредоточение и улеснение на българските семейства в Цариград.”[10]
         Организационното изграждане на общината приключило към средата на века, а нейното настоятелство е избрано през 1850 г. „Османската власт официално признава общината като законна обществена организация, свидетелство за което е и нейния печат на турски език: „Храм на българската народност в местността Балат”.[11] От „Великденската акция” на 3 април 1860 г. представителството на българската община, в състав х. Николи, х. Минчооглу, и Христо Тъпчилещов, до 28 февруари 1870 г., когато Великия везир Али паша връчва султанския ферман „българската община в Цариград бавно и методично, с много такт и дипломатичност, съобразявайки се  с условията в османската столица, влиянието на цариградския патриарх, политическите  интереси на Великите сили и преди всичко с българските национални интереси, търси начини да ангажира и привлече на своя страна османските официални власти”.[12] Тя „в продължение на две десетилетия има силно въздействие върху цялата национална територия и общините по места”[13].
         Една от личностите, които стоят в началото на обединяването на българите по верски и народностен признак в Цариград, е архимандрит Неофит Хилендарски Бозвели, който пристига в града през 1839 г. До този момент импровизиран център на българите е „Хамбара”, където създава параклис, който е първото духовно обединително звено. През 1844 г. двигател на идеите за изграждане на български храм в Цариград става Стоян Михайловски[14], който подава меморандум до Високата порта с искането за изграждането на български храм, което по неговите думи "като да може да ся отдели народат български", означава диференциране по национална принадлежност. На следващата година[15] Неофит Хилендарски изразява желанието  пред османските власти за българско училище и църква, в които да се учи и служи на български език. Зад тях двамата стоя цариградската българска колония, ръководителя на полската агенция в Цариград Михаил Чайковски[16], но поради заточаването им в Света гора делото им е забавено за един период от време.
         През 1847 г. в Цариград се появява Александър Стоилов Боев, известен като Александър Екзарх. Той продължава започнатото от духовниците, открива печатница и в продължение на десет години, от 1850 - 1860 г. издава "Цариградски вестник", „една от първите трибуни на националната просвета”[17]. Формулира целите за постигане на свобода на българите чрез просвещение. Според него много важно е те да имат образовани лекари, земеделци, търговци и училища. Българите да познават християнските и гражданските си права и задължения, защото колкото по-добре ги познават, толкова по-добре ще ги изпълняват, и колкото по-добре ги изпълняват, толкова повече ще защитават правдините си. Издаването на книги и поощряването на изкуствата, рисуването, науките, както той пише, са "нужни за съхранението на един народ", защото те "съхраняват и запазват нравствения живот и усъвършенстват обществото". Създадената от младия просветен българин идейна платформа и според него самия е осъществима само с образование във "високите училища, гнезда на истинското просвещение" в "западните страни".
Александър Екзарх изисква от Високата порта издаване на разрешения за легализиране на духовните институции (училища и църкви) на работещите в града българи. Той поставя въпроса за значението на съхраняването на художествените занаяти. През 1846 г. той бил издействал от руския император ежегодна помощ от руския император в размер на 10 хил. сребърни рубли, предназначени за българското училище.  През 1841 – 1846 г. Чайка Чайковски и френското правителство били установили контакт с Александър Екзарх, който поискал от Франция да приеме в своите училища млади българи и да отпусне 20 стипендии за лицея в Бебек.
         Идеята за българска църква през 1847 г. била подета и от Василаки Великов и княз Ст. Богориди. На 9 октомври 1849 г. (неделя)  бил осветен параклиса, който по късно се превърнал в църква - Св. Стефан в Цариград, след като преди това получил разрешение със султански ферман. По-късно бил изграден и метох. Същата година започва да работи печатницата на Ив. Богоров. 

         Като политическо и търговско-икономическо средище Цариград е привличал твърде отдавна и давал добър поминък на много наши българи търговци, занаятчии и работници. Най-силен разцвет е времето, когато се водят борбите за църковна, просветна и национална независимост, периода след Кримската война 1853/56 г. Именно последната е и вододела в развитието на Българското Възраждане. Това е времето, когато цариградските българи отправят искане за национална автономност към руското правителство.
Освен църквата Св. Стефан в Цариград се развили много културно-просветни, благотворителни, търговски и други организации като: „Българско Читалище”, Българско благотворително братство „Просвещение”, Българско печатарско дружество, Българско мореплавателно търговско дружество „Провидение”, Българско братско дружество, Българско заемателно дружество „Напредък”[18], Българско дружество „Блага чест”,  Българско дружество „Надежда” и др. Края на дейността си повечето от тези дружества прекратили по време и след края на Руско-турската освободителна война 1877/78 г.  
Българското мореплавателно търговско дружество „Провидение” било основано още през 1862 г., но поради разногласия две години след това прекратило своята дейност.
        През август 1864 г. в Цариград била съставена българска книжовна дружина, която на 6 март 1866 г. подели заедно с други българи от Балкапанъ-ханъ идеята за създаването на българско читалище. На 24 март, Великден,  се събрали в най-голямата стая на българската църква на Фенера и приели устава и пет членно настоятелство. 
         Българското братско дружество е основано на 1 януари 1867 г. То било търговска дружество като в края на 1874 г. имало около 80 члена, а капитала му надминавал 1000 турски лири.
         Българското благотворително братство „Просвещение” било основано през 1868 г. от млади енергични и интелигентни българи като един от основатели бил Григорий Хилендарски. То имало устав, а основната цел на това дружество била „да просветява децата на бедни българи еснафлии, предимно млекари, хлебари, градинари и други от разните кътове на Македония и пръснати из кварталите на обширния и шумен Цариград, както – и децата на българи преселници в околните села”.[19]
         По инициатива на П. П. Карапетров на 3 май 1870 г. било основано „Българското печатарско дружество Промишление. В него работели П. Р. Славейков, Ив. Найденов, А. Минасиан, Н. Теодоров, Патйо Крайовски и др. Първоначално то действало като спестовна-взаимоспомагателна каса за членовете като всеки член е трябвало да внесе първоначално по 50 гроша, а после на всеки месец по 10 гроша, но след това първоначалната цел се изменила като си останало спестовно-заемателно и като основната цел била да се събере достатъчен капитал за да го използва за търговия главно на продаване и издаване на книги. Устава на дружеството бил отпечатан на 18 февруари 1871 г. във в. Македония.
         Търговското българско дружество „Блага чест” било акционерно и се състояло от 100 члена, а капитала му в размер на 20 акции по 3 турски лири всяка.
         Българското дружество „Надежда” съществувало вече към 1872 г., но данните за него са оскъдни. Във в. Право VІІІ. 7. От 27 април 1873 г. дружествения капитал възлизал в размер на 40 акции.
         „Българското женско благотворително дружество в Ортакой” било основано през 1776 г. от млади интелигентни български госпожи от кв. Ортакой. То развило голяма дейност до Освобождението, когато прекратило своята дейност.
Училищата, в които се учели българчетата, на първо място е Св. Кирил и Методий на Фенера[20]. То било основано през 1857 г. и се помещавало в метоха като се разделяло на основно (взаимно) и главно (класно). Учители в него били: П. Р. Славейков, Иларион Макариополски, Григорий Хилендарски, митрополит Доростолски и Червенски, и др. То било поддържано от българската цариградска община.
         Основното училище в Айналж-чешме (Пера) било отворено в квартала Касъм-паша. В този квартал имало много българи, но бедни. То било отворено с помощта на Българското благотворително братство „Просвещение”. В началото имало само 6-7 ученика. Тъй като квартала бил далеч училището било преместено в квартала Татавла. Там била наета една голяма стая в къщата на Д. Чопаринов[21]. Училището имало 4-ри отделения.
Основното училище във Валанга било също отворено от Българското благотворително братство „Просвещение” четири месеца след това в квартала Касъм-паша. Водосвета на училището бил на 18 април 1871 г. В него имало 30 ученика с тенденцията те да са 100.
     Основното училище в Топ-капъ е в западните покрайнини на Цариград и било осветено на 27 февруари 1872 г. Първоначално в него имало 5-6 ученика, а през учебната 1872/73 г. се явили 23-ма ученика в два класа. То се помещавало в една стая в къщата на Г. Филипов, но през 1872 г. Българското благотворително братство „Просвещение”[22] купило за училището нова къща с градина за 160 турски лири.
         Смесеното основно училище в Ортакой се помещавало в наета за целта къща. Било осветено на 22 септември 1874 г. като просъществувало до 1877 г. То имало три отделения  и около 30 ученици.
         Основното училище в Кумъ-капия се намирало в стария Истанбул, южно, до Мраморно море. Основано е от Майо П. Бояджиев, Българското благотворително братство „Просвещение”  и българите абаджии от „Хамбаря” по инициатива на Н. П. Тъпчилещов. Данните за него, които са останали са много оскъдни.
         Освен училищата в Цариград около него се намирали училищата в Чанакча (Паничково) и Тарфа. Инородни училища били пък следните: гръцките училища на о-в Халки, Търговското, Богословското; гръцката велика школа в Куручешме[23]; Френското католическо училище в Бебек; Царско военномедицинско училище в Мектели тъбией харбие; Султанския лицей (Мектеби-султание) в Галата-сарай (Пера); Робърт колеж[24]. Сред възпитаниците на Великата школа са и много дейци на Българското възраждане. Някои от по-известните българи учили във Великата школа са революционерът Георги Раковски, държавниците Никола и Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич[25], Иван Кишелски, просветителите Сава Доброплодни, Иван Богоров, Филип Велиев, Иван Найденов, Никола Бацаров, Кръстю Пишурка, Сава Филаретов, лекарят Захари Струмски, духовниците екзарх Антим I, екзарх Йосиф I, Иларион Макариополски, митрополит Григорий Русенски и други.
В Цариград били издавани следните български вестници: Цариградски вестник ( Ив. Андреев, Ал. Екзарх, 1848/62 г.); България (Д. Цанков,1851/63 г.); Съветника (Н. Михайловски, 1863/65 г.); Гайда (П. Р. Славейков, 1863/67 г.); Турция (Н. Генович,1864/73 г.); Месечна Зарница (А. Л. Лонгъ, Т. Л. Байнгтон, 1864/77 г.); Бранител (1874 г.); Време (Т. С. Брумов, 1865/67); Македония (П. Р. Славейков, 1866/72 г.); Право (Ив. Найденов; 1869/73 г.); Звънчати глумчо, сетне само Звънчати (П. Р. Славейков, 1873 г.); Шутошъ (П. Р. Славейков и Стамат Даскалов, 1873/74 г.);   Костурка (П. Р. Славейков, 1874 г.); Напредък (Ив. Найденов, 1874/77 г.); Векъ, после ХІХ векъ (М. Д. Балабанов, 1874/77 г.); The Levant Times (Петко Сандов 1874 г.); Източно време (Д. Цанков, 1874/77 г.); Ден (най-напред С. С. Бобчев, 1875/76 г.); Цариград (Владимир Муковски, 1877 г.); и Сутрина (Д. К. Попов, 1877 г.). Първото българско списание е „Български книжници” с редактори Димитър Мутев и Тодор Брумов, първото детско списание „Пчелица или ред книжки за децата” (1871 г.), първото женско списание „Ружица или ред книжки за жените” (1871 г.) издавани от П. Р. Славейков. В списание „Български книжници” (Цариград-Галата, год І, 1858, ч. ІІ, с. 29) са публикувани стиховете на първата българска поетеса Елена Мутева[26] – Богъ, Басня.
  В културната сфера на мода по това време били театралните представления. Първите инициатори за такива са ученици от султанския лицей. Това станало 4 – 5 дена след като бил избран първия български екзарх – Антим І. Към тях се присъединили и учениците  от военномедицинското училище, учители от училището във Фенера, ктитори от българските търговски дружества и други. Първото българско театрално представление е изнесено на 20 февруари 1872 г., неделя вечерта, в големия армено-турски  театър Османие в квартала Гадикъ-паша – стария Истанбул. Представена е драмата „Невенка и Светослав” от петнадесетгодишен ученик в лицея - К. Величков и едноактната комедия „Георги против господаря си”, превод от френски. Представлението било дадено в полза на новосъздадената българска Македонска дружина в Цариград. Актьори били К. Величков, Гюмюшев, Николов, Стомоняков, Г. Н. Златарски (професор в България) и др. В Цариград били представени и драмите: „Райна, княгина българска” от Д. П. Войников, „Възцаряването на Крум Страшни”, „Погребването на чудотворната икона св. Димитър Солунски” от П. Станчев, „Иванко”, „Смъртта на княз Потемкина”; и комедиите: „Малокоф”, „На сила оженване”, „Пиянска азбучна песен”, и т.н. 
         За изграждането на българската възрожденска култура в Цариград имат голама роля и народните първенци като копривщенецът Вълко Теодорович Чалъков. Назначен бил от Султан Махмуд за главен бегликчия. За него доктор Христо Кесяков пише следното: "изборът е сполучлив, по-достойно лице за тази служба едва ли е имало, като знаеме, че както Вълко, тъй и баща му Тодор, па и дядо му Вълко поклонник, са били големи овцевъдци и браничари, и като търговци с дребен добитък за клане, добре ценени от властите в Пловдив, Одрин и Цариград."[27]  Той и брат му Стоян са сред хората допринесли за укрепването на българските позиции в църковните среди на Цариград. Други такъв деец е Гаврил Кръстевич, който е подпомогнат от княз Богориди и се издигнал от негов секретар до назначенето си през 1851 г. за член на търговското съдилище в Цариград и за преподавател по търговско право в новооткритото от правителството юридическо училище до член на Върховния съд на Османската империя. Именно той е натоварен през късната есен на 1850 г. с разрешаване на имотен спор между Хилендарския и Ивирския манастир в Света гора, покрай който успява да спаси от заточение знаменития водач на борбата ни за църковна независимост Иларион Макариополски.
В Цариград творят и художниците Николай Павлович и Станислав Доспевски, иконописеца и фотографа Георги Данчов от Чирпан, който през 1865-1866 г. е работил в литографското ателие на арменеца Исариaн  и др.
В литографията "Памятник на българската църква" Н. Павлович се вижда интереса му към църковните борби в Цариград. В центъра на композицията е изобразен "един кръст", който според него е "символ на вярата ни, увенчан за знак на победа над Гръцката патриаршия". На нея са изобразени Антим І Видински, Иларион Ловчански, Панарет Пловдивски, Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки. Литографиите по романа на Александър Велтман "Райна княгиня българска", както и "Памятник на Българската църква" са принос към популяризирането на българската история в романтичен дух и с патриотична цел.
         Създаден още през античността Цариград е градът, на който се паднала честа да играе съдбовна роля в съдбите на балканските народи. Именно това е градът, който още от средновековието по времето на Първото и Второто българско царство се е вплел съдбините на българския народ. Тук се създава силната цариградска българска община, която дава много за отстояването на българската независимост и самостоятелност. Това е мястото, от което не за първи път се решава самостоятелността на българската църква. Именно тук много българи намират своя шанс. Обособил се като един своеобразен културен и икономически център способствал за развитието на българския народ.




Използвана литература:

  •  Начов, Н. Цариград като културен център на българите до 1877 г.; Сборник на БАН. С., 1925, кн. ХІХ.
  • Китанов, В. За ролята на общините при формиране на българското отношение към османската власт през епохата на Възраждането; Известия на Катедра Българска история и археология и Катедра Обща история – ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград , 2/2005.
  • Китанов, В. Един поглед върху отношението на българите към османската власт през епохата на Възраждането; Известия на Катедра Българска история и археология и Катедра Обща история – ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград , 1/2003.
  • Георгиева, Цв., Генчев, Н. История на България ХV – ХІХ; История на България в три тома. Том 2. ИК „Анубис”, С., 2006.
  • Иванова, Бл. Български старини в Цариград; Електронно списание LiterNet, 14. 05. 2008, 5 (102).
  • Аргилова-Герасимова, М., Безлова, Й. Българска периодика до средата на ХХ век във фондовете на БАН.


[1] Генчев, Н. Българско Възраждане; История на България ХV – ХІХ век. С., 2006,  297 с.
[2] Китанов, В. Един поглед върху отношението на българите към османската държавна власт през епохата на Възраждането; Известия на Катедра Българска история и археология и Катедра Обща история – ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград , 1/2003.
[3] Китанов, В. За ролята на общините при формиране на българското отношение към османската власт през епохата на Възраждането; Известия на Катедра Българска история и археология и Катедра Обща история – ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград , 2/2005.

[4] Гюлханският хатишериф бил подготвен от специален съвет по реформите, който бил ръководен от големият османски държавник Мустафа Решид паша. Важна роля за издаването на акта изиграла френската дипломация и специалният пратеник на Франция Барашен, които предложили на Високата порта в периода 1838 – 1839 г. серия от проекти за стопанско и културно преустройство на Османската империя в буржоазно-либерален дух, за обновяването на армията и учебното дело, за изграждане на Цариград и на нова буржоазна инфраструктура на империята.
[5] Т. е. събирането на десятъка от дребния рогат добитък. Забогателите българи откупували предварително от държавата правота на събирането на този данък, както и правото да търгуват с добитъка за нуждите на големите центрове и на армията (джелепчийството).
[6] Това е манифактурата на Маджаровите в Копривщица.
[7] Генчев, Н. Българско Възраждане; История на България ХV – ХІХ век. С., 2006,  374 с.
[8] Начов, Н. Цариград като културен център на българите до 1877 година. Сборник на БАН. С., 1925, кн ХІХ.
[9] Китанов, В. За ролята на общините при формиране на българското отношение към османската власт през епохата на Възраждането; Известия на Катедра Българска история и археология и Катедра Обща история – ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград , 2/2005.
[10] Начов, Н. Цариград като културен център на българите до 1877 година. Сборник на БАН. С., 1925, кн ХІХ.
[11] Китанов, В. За ролята на общините при формиране на българското отношение към османската власт през епохата на Възраждането; Известия на Катедра Българска история и археология и Катедра Обща история – ЮЗУ „Неофит Рилски” – Благоевград , 2/2005.
[12] Пак там.
[13] Пак там.
[14] Стоян Михайловски е известен още като Иларион Стоянов, бъдещият Макариополски епископ.
[15] 1845 г.
[16] Полски патриот и писател.
[17] Генчев, Н. Българско Възраждане; История на България ХV – ХІХ век. С., 2006, 380 с.
[18] Съществувало още преди 1871 г.
[19] Начов, Н. Цариград като културен център на българите до 1877 година. Сборник на БАН. С., 1925, кн ХІХ.
[20] Фенера е бил българския духовен център в Цариград.
[21] Панагюрец и месар в Пера.
[22] От 1 февр. 1872 г. до 15 септ. 1873 г. то изразходвало за училището 4997 гроша.
[23] Великата народна школа на гръцки: Μεγάλη του Γένους Σχολή, Мегали ту Генус Схоли, на турски: Fener Rum Erkek Lisesi, Фенер Рум Еркек Лисесъ.
[24] Основано било от американски мисионери протестанти.
[25] Истинското му име е Гандьо Кътов Баев.
[26] Живяла 1825 – 1854 г.
  • [27] Кесяков, Хр. Вълко и Стоян Тодорови Чалъкови. Потекло, живот и дейност. Пловдив, 1935.