петък, 18 март 2011 г.

Атина и Атика през VІІІ – VІ в. пр. н. е./Athens and Attica in VIII - VI centuries BC

Генчо Терзийски


          Изворите по история на Атика през архаичния период са относително по-многобройни, отколкото тези по история на другите райони в древна Гърция. Много ценни сведения се съдържат в съчиненията на Аристотел, Плутарх, Херодот и Тукидид. Откъси от съчиненията на Солон ни въвеждат непосредствено в хода на събитията от началото на VІ в. пр.н.е. Отделни надписи и обширния археологически материал допълват и уточняват нашите сведения.
В Гърция през VIII–VI в. пр.н.е. се оформя и втората голяма политическа сила, на която било предопределено да играе ръководна роля в политическия и културен живот на Гърция векове наред. Това е градът-държава Атина, центърът на икономическия и на политическия живот на областта Атика. 
Полуостров Атика се вдава далеч навътре в морето и е обърнат към Изтока, с който пристанищата на Атика са свързани с една непрекъсната верига от малки и големи острови, достигащи до йонийския и карийския бряг на Мала Азия. От Средна Гърция и специално от Беотия Атика е отделена с доста високи, но лесно проходими планини. Остров Егина в Сароническия залив и няколкото си удобни малки залива – Пирея, Фалер и Мунихия, е нещо като мост между йонийския свят на Атика и островите, и с дорийския свят на Пелопонес. На североизток е отделена от протока Еврип от о. Евбия. На запад Атика е отделена с Коринтския провлак и няма пряк естествен изход към Коринтския залив. Източния бряг  на областта е стръмен и е малко пригоден за кораби.  Естествените богатства на Атика не са големи, но са достатъчни да изхранят доста многобройното население. Няколко планински хребета пресичат областта, като разделят една от друга плодородните равнини в страната: Маратонската на североизток, Елевсинската на югозапад, а в центъра Месогейската. Долините на Кефис и Илис при по-упорит труд давали доста добри жътви, но по-богата е долината на Елевзин. Почвата на цяла Атика е много добра за развъждане на маслиновото дърво. В планините имало достатъчно добри гори осигуряващи корабостроенето, както и пасбища за дребен рогат добитък. От металите Атика е богата само със сребро и олово и няма нито желязо, нито мед. Добрата глина давала отличен материал за керамични изделия. Ето защо съвсем закономерно около средата на VІ в. пр.н.е. атинската керамика измества коринтската и се налага по всички външни пазари – в Етрурия, Египет, Кирена и покрай бреговете на Черно море. Каменните кариери в съседните планини, особено в Пентеликон, давали превъзходни видове камък, мрамор и варовик и давали възможност да се развие широка строителна дейност.
В областта Атика имало благоприятни условия за политическо обединение на една по-голяма територия около един център. Цялата тя представлява едно географско цяло, чийто много удобен изход към морето образуват двете атински пристанища Фалерон и Пирея. Благодарение на тези условия в областта Атика можело да се създаде, както и в Спарта, една държава със значителна територия. Нито един от другите градове-държави в Средна Гърция не е могъл да съперничи с Атика -  Беотия била разделена на много градове и нямала изход към открито море; Коринт бил чисто търговска държава, пък и територията му никога не е била по-значителна; освен това в много близко съседство имал и два силни съперника: Мегара на Коринтския провлак и Сикион на северния пелопонески бряг.
Населението на Атика, както твърдят Херодот и Тукидид, било автохтонно и принадлежащо към йонийското племе. Също така от разказа на същия Херодот, наред с йонийците през най-древния период в Атика живеели пелазги. Родословията на знатните атински фамилии (например на Пизистрат, Хармодий, Аристогейтон, Исагор и други) свидетелстват за проникването в състава на атическото население и на други гръцки племена - на първо място на ахейци, а също и негърци – карийци и други. 
Акта на обединяване, който гърците наричат синойкизъм, се приписва на митичния цар Тезей. В действителност това е дълъг и мъчителен процес, който не винаги протича мирно – чрез съглашения. Разпокъсаните атически общини имали свой независим, самостоятелен живот и отстоявали свободата си. Античната писмена литературна традиция запазва спомена за стълкновенията помежду им, каквито са например войните на Атина с Елевзина или с Браурон.   През ХІ – ІХ в. пр.н.е. Атика не се различава в социално-икономическо отношение от другите области на Гърция като устройството на областта, която след синойкизма се обединило около Атина, е следната: най-високо в йерархията на политическия и икономическия живот са имали едрите земевладелци, които били същевременно и мореплаватели — търговци и пирати. Измежду лицата, принадлежащи към управляващата аристокрация, можел да става избор за ръководители на общината.Такива ръководители били: първия архонт – епонимът, който отначало бил с най голяма власт, но с течение на времето функциите му намаляват, а избора му по-скоро бил с престижен характер; вторият архонт – базилевса, спомена за който се съхранява от времето на прехода, неограничена царска власт, запазва само релегиозни прерогативи – изпълнява задълженията на жрец и решава съдебни въпроси свързани с култа; третият архонт – полемархът е бил военачалник и командир, който предвожда атинското гражданско опълчение, а също така подържал и дипломатическите отношения с другите градове, области, държави. Към тях се прибавяли още шест архонта тесмотети — законодатели, които преразглеждат всяка година законите, пазят реда и са председатели на различни съдебни колегии. Всичките тези деветима управители на държавата (архонти) съставяли една колегия. Най-напред властта на всички архонти била за целия им живот, но със засилване на имущественото неравенство вътре в отделните родове, с бавното разпадане на самите родови отношения и с откритата борба срещу тоталната власт на евпатридите (родовата аристокрация) след време длъжността им се отраничила за срок от десет години, а в края на краищата се утвърдил обичаят всяка година да се преизбират всички представители на властта. Всички пълноправни атински граждани имали право да взимат участие в заседанията на Народното събрание (Еклезия), което избирало архонти, гласувало закони и вероятно решавало и въпросите за война и мир. Пълноправни граждани били всички, които влизали в състава на гражданската войска и бранели държавата. Съвместно с магистратите действал и съветът на старейшините — най-висшият политически, религиозен и съдебен орган в държавния живот. Съветът заседавал обикновено на хълма, посветен на Арес, та поради това и сам получил името Ареопаг. В състава му влизали представители на най-знатните родове, а освен тях вероятно и бившите архонти. Населението е разделено на четири фили, а те от своя страна на фратии и на родове, а също на социални и икономически групи: едрите земевладелци, аристократите, богатите образували една група (евпатридите), жителите на града (търговии и занаятчии - демиурзи) — друга, а дребните собственици на земя (геомори) — трета. В основата на новото военно-политическо разделение легнало имотното състояние на отделните групи от населението във връзка с поземленото владение. Към най-горната класа принадлежат онези, които имат годишен доход от земите си не по-малко от 500 медимни храни (пентакосиомедимни). В следващата група влизат земевладелци с доход не по-малък от 300 медимни. И двете тези групи комплектуват конницата на войската. Те били задължени при призив да се явят на коне и в пълно въоръжение на хоплити (тежко въоръжени пехотинци), те съставлявали конната тежка пехота, ползваща се от коне не за сражение, а за по-бързо движение и преследване на неприятеля (яздеща пехота). В третата група влизали онези, които имали доход не по-малък от 200 медимни (зевгити). И те се явявали при призив в тежко въоръжение, но без коне. Извън тези три групи, имащи политически права, били онези, които живеели от ръчен труд и нямали определен постоянен доход (тети). Те служели във войската като леко въоръжени и обозни войници; от тях се избирали и гребци за военните кораби. Метеките са хората, които не влизали в състава на общината, а по своето имуществено положение не били еднородни. Повечето от тях били дребни и средни занаятчии и работели сами с  членовете на семействата си или не с много роби. Имало обаче и богати метеки, собственици на работилници, търговци, притежатели на кораби. Освен преселниците в Атина в числото на метеките влизали и много кореняци атиняни. Те изгубили връзките си с рода и филата и попаднали в числото на метеките по силата на някакви причини при преселването от територията на своята фила в града или в чужда фила, понякога поради злоупотреби на старейшините при записването в списъците на гражданите и други.  
Очевидно през VІІІ – VІ в. пр. положението в Атина не се различава особено от това в останалите гръцки полиси. И тя страдала от социалната и политическа криза предизвикана най-вече от съсредоточаването на изключителна власт в ръцете на големите родове (геноси). От една страна, част от евпатридите се въвличат в стоково-поричните отношения. Техните стопанства все повече се свързвали с пазара. Това се отнася за стопанствата, които наред със земеделието въвеждали  отглеждането на лозя и маслинени дървета. Евпатридите започнали да се занимават в широк мащаб с лихварство, като давали заеми при залагане личността на длъжника, което разкривало нови възможности за концентриране в ръцете им на голям брой парцели и заедно с това обезпечавало стопанството им с труда на робите длъжници. Обаче развитието на паричното стопанство повело след себе си разслояването и на родовата аристокрация. Някои от евпатридските семейства се разорявали и загубвали родовите си владения, но най- тежко било положението на дребните и средни селяни представляващи мнозинството в атинската община. Тъй като лихварите им давали заеми при залагането на земята и личността на длъжника, то неизплащането на дълга в срок довеждало до преминаването на земята в разпореждане на кредитора. На тази земя предишния и собственик вече работил като арендатор-шестичар. Заемодателя имал право да превърне нередовния длъжник в роб и дори да го продаде извън границите на Атика. Аристотел – главния източник за атинската история характеризира положението в Атина в края на VІІ в. пр.н.е. като казва: “Мнозинството от народа било поробено от малцина. Бедните се намират в робство – не само самите те, нои децата и жените им. Те се наричали пелати и шестичари, защото при такива арендни условия обработвали полята на богатите. Цялата земя била в ръцете на малцина. При това, ако бедняците не плащали арендната такса, могли да бъдат заробени и те самите, и децата” (Атинска полития, ІV; 5).
От господството на евпатридите страдали и редица богати, но незнатни хора, които също попълват демоса. Това са били средни и дребни земеделци, заможни търговци, състоятелни собственици на кораби и на занаятчийски работилници. Именно този слой от богати хора, особено в града, използвали труда на роби не поробени заради дългове, а докарани отвън и купени. От тази прослойка робството започнало да  се развива в неговата класическа форма. Не е бил малък броя и на имуществено издигнатите метеки. Всички тези слоеве от населението въпреки различните цели и интереси, противоположните желания и искания се обединили в недоволството си срещу евпатридите.     
Така социално-икономическо влошаване на отношенията в полиса, имущественото неравенство, губенето на земята поради дългове, наличието на все повече чужденци роби, разслояване на родовата аристокрация, изпадането в дългово робство и така нататък довело до необходимостта от изменения в полиса. Първият опит бил направен от представители на самата родова аристокрация и е известен под името Килонов бунт. В 30-те години на VІІ в. пр.н.е. Килон, който произхождал от знатно и богато семейство, зет на мегарския тиран Теаген, известен като победител на Олимпийските игри, се опитал с група свои привърженици да завземе властта в Атина. По примера на своя зет се опитал по пътя на въоръжено насилие да завземе върховната власт в Атина и да установи тирания, но тъй като при превземането на акропола той и хората му не представя никаква програма за социална реформа не бил подкрепен от народа, а дори участвал в обсадата. Но тъй като обсадата продължила, то “мнозинството атиняни, изморени от нея, си отишли, като оставили деветте архонти да пазят Килон, като им дали неограничени пълномощия за всичко останало по тяхно собствено усмотрение” (Тукидид, І, 128). Този опит свършва с кървава разпра с хората на Килон. Самият Килон се спасява, но хората му са убити при предаването от Акропола от архонтите, които не спазват обещанието за пощада. Начело на кървавата разпра застават представители от рода на Алкмеонидите. Убийството пред олтара на боговете и неспазването на закона хвърлят върху целия този род позорното “Килоново петно”. В по-късната история на Атина враговете на Алкмеонидите постоянно използвали “Килоновото петно” за политическата борба с представителите на този род. 
В 621 г. пр.н.е. в Атина за първи път били записани действуващите закони. Кодификацията трябва да се разглежда като сериозна отстъпка на евпатридите пред демоса, който изключително страдал от произвола на архонтите, които съдели по неписано право. Според преданието Дракон (един от архонтите тесмотети) се възлага да преразглежда и да фиксира действащите в Атина норми и правила – да изложи атинските права под формата на писани закони. До нас те не са стигнали изцяло. Кръвното отмъщение било забранено. Законите утвърдили частната собственост вместо родовата, утвърдили съдебната процедура, понятието за лична отговорност. Стремейки се да запази частната собственост и да внедри  в съзнанието на хората законността и ненарушимостта на правата на частните собственици, закона предвиждал смъртно наказание дори за дребни престъпления. Според гръцката традиция били толкова сурови сякаш са написани с кръв. На Демад (оратор от ІV в. пр.н.е.) са думите, че “Драконовите закони са записани не с мастило, а с кръв”. С законите на Дракон самоволието и всемогъществото на големите родове се оказват доста ограничени.
През последните десетилетия на VІІ в. пр.н.е. вътрешнополитическата обстановка в Атина била станала крайно напрегната. Недоволството срещу евпатридите избухва в открито въстание. Като характеризира положението в Атина по онова време, Аристотел казва: “Заемите, както е казано, се осигурявали с личното заробване и земята била в ръцете на малцина. Поради това, че съществувал такъв държавен ред и мнозинството от народа било заробвано от малцина, народът въстанал против знатните” (Атинската полития, ІV; 5). Събитията се усложнили и поради борбата между Атина и Мегара за о. Саламин в Сароническия залив. Той затваря изхода от атинските пристанища в открито море. Така през 594 г. пр.н.е. Солон бил избран за архонт. Завършва с победа войната с Мегара, поради което става най-популярния човек в полиса. Потомък на легендарния, последен атински цар Кодър той бил от обеднялата за времето си аристократичен род представлявал мислител и рационалист, който владеел до съвършенство силата на литературната пропаганда и на словото. Известен с поетическия си талант още през древността е причислен към седемте мъдреци на света наред с Талес, Биас, Хилон, Клеобул и Периандър. За разлика от тираните Солон е айсимнет – посредник, законодател и помирител, който изпълнява своята политика по мирен път чрез няколко последователни реформи. Първото нещо, което прави е сизахтията – премахване на бреме. Той премахва камъните с обозначените върху тях дългове, които стоят върху парцелите на длъжниците. С други думи премахва дълговото право. Премахва личното заробване и продажбата в робство се забранява занапред, а земята и личността се обявяват за свободни.  Стимулира средите на новата робовладелска аристокрация като ги насърчава със закони да отглеждат интензивни култури, регулира иригацията, засаждането на дървета. Забранява износа на жито с цел ограничаване на произволното определяне на цените от евпатридите, които владеят орната земята. Поощрява износа на зехтин. Утвърждава частната собственост като имотите не може да се отчуждават, а остават в рамките на рода. Преписва му се постановление за поземлен максимум. Солун утвърждава единни унификацията на мерките и теглилките. Заменя егинската с евбейската пълноценна монетна система. Полага началото да се секат парични емисии. В политическата сфера унищожава привилегиите на евпатридите чрез въвеждане на имуществен ценз. Властта на родовата аристокрация – генокрация, отстъпва пред тимокрацията – от тиме: цена, стойност, но и чест. Установява се частната собственост. Разделя цялото население на четири категории според доходите от земята като хората от първите две групи попълвали тежката пехота, третата хоплитската пехота, а четвъртата (тетите) формира лековъоръжените. Солон учредява нов демократичен съвет – буле, котйто се състои от по 100 човека от всяка родова фила, на които се дели атическото поле, т. е. 400. преди всичко това е съвещателен орган, който подготвя решенията на народното събрание.  Създава и народен съд – хелиея (съд на заклетите съдии), в който могат да участват граждани без имуществени ограничения – включително тетите. Състава и се определял по жребий от списъците, в които влизат всички граждани. Именно тя и булето отнемат част от функциите и правата на аеропага и упражняват известен контрол върху дейността на длъжностните лица. Законодателството на Солон не прекратява политическите борби. То поставя основите на атинската демокрация, насърчава развитието на робовладелските отношения, но с компромисния си характер не премахва обществените противоречия. Реформите не задоволяват нито една от социалните групировки. Не реализира мечтите на демоса  за ново разделяне на земите, както и няма политически права тъй като държавните длъжности се заемат от първите две имуществени категории.
Обстановката в страната придобила остър характер. Имало години поради безредици да не се избират архонти и в списъците се записват като анархия. В тези условия през 560 г. пр.н.е. управлението на държавата се заграбва от Пизистрат. Оплаквайки се от заплашващата го опасност от стана на политическите му противници, той получил от народното събрание решение да набере телохранители. Събрал отряд, превзел Акропола и заграбил в свои ръце държавната власт. Обаче “привържениците на Мегакъл и Ликърг – както пише Аристотел – постигнали съгласие помежду се  и го изгонили на шестата година от първото му идване на власт” (т. е. в 555 г. пр.н.е.). Съюзът между Мегакъл с привържениците на Ликург се оказал нетраен. Противоречията между двете гупировки довели до това, че Мекагъл съдействувал за завръщането на Пизистрат, който на седмата година пак бил прогонен. Сметнал, че опирайки се сама на своите привърженици не ще се задържи на власт взел и завербувал със свои средства военна помощ от враждебните на атиняните тиванци и на аристокрацията от евбейския град Еретрия. След като разбил атинското опълчение, заграбил върховната власт в Атина и управлявал като тиран до смъртта си в 527 г. пр.н.е. При него конституцията на Солон продължава да съществува, но над нея стоял и независимо от нея управлявал тиранът. Социалната опора на Пизистрат били диакриите и отрядите от лична въоръжена охрана, както и подкрепата на част от имащите значителен капитал зад себе си. Той провежда реформи, които трябва да се схващат като надстройка на предходното законодателство. Социалната му политика задоволила исканията на атическия народ. Конфискувал поземлените владения на политическите си противници. На първо място това били евпатридите, чиято земя била разделена между най-бедните. Значението на аристокрацията било отслабено както с това, че повечето от аристократическите семейства били изгонени. Магистратите и Ареопагът били лишени от всякакво влияние и постепенно замирали, отваряйки място за новите органи на бъдещата демокрация. Въпреки, че Солон забранил робството за дългове, заемните лихви били много големи и продължавала експлоатацията на нуждаещите се. Така най-купното мероприятие – въвеждането на държавен кредит, облекчавало демоса и бил неизгоден за аристокрацията, т. е. ограничил лихварството.  Пизистрат въвел “пътуващи съдии”, които разглеждали съдебните дела на самото място и по този начин се освобождавали селяните да губят време за пътуване до съда в града. Въвел държавен подоходен данък в размер на 1/10 от реколтата, който се вземал с голяма суровост. Създал постоянна войска под формата на лична гвардия и орана. Държавата станала по централизирана. Във външната си политика в интерес на развиващото се стопанство се стремял  да овладее опорните пунктове на най-важните международни търговски пътища, да открие нови пазари и икономически връзки с най-развиващите се центрове на гръцкия свят от този период. Сключил съюз с тирана на о. Накос и тирана Поликрат на о. Самос, през които минавали главните търговски пътища през VІ в. пр.н.е. от Гърция към Мала Азия. Завзел град Сигей в Троада, който господствал на входа в Хелеспонта и притежавал плодородна равнина. На противоположния бряг по това време била основана атинска колония начело, на която стоял Милтад – политически противник на Пизистрат. Независимо, че водил независима политика Милтад не скъсвал връзките с Атина. С негова помощ Атина установила контрол над Хелеспонта. Пизистрат потдържал тесни политически връзки с Аргос, който по това време враждувал с Спарта. Спарта се присъединявала към блока на гръцките градове, тясно свързани с Лидия и противостоящи на най-развитите градове в Мала Азия и Егеиските острови (Милет, Нокос, Сомос и дуги). При Пизистрат Атина се превърнала в голям икономически център на Средна Гърция. Градското население се увеличило значително, израснали нови занаятчийски квартали, увеличил се броя на различните работилници. Било време на разцвет на дребните свободни занаяти в Атина, което се потвърждава от археологическите открития. Атинската изящна керамика и червенофигурните ченролакови съдове спечелили голямо търсене на външните пазари.
Наред с външната търговия се развивала и вътрешната. Атина се превърнал в търговски център на Средна Гърция като самата тя представлявала пазар на селскостопанска продукция.освен предмети от занаятчийското производство започнало да се изнася в чужбина вино и зехтин. От широкия, но плитководен Фалер атинското пристанище се премества в дълбокия залив Пирей. Икономическият разцвет на града изменил и неговия вид като не само растял, но се строили и нови красиви здания. При Пизистрат били построени великолепните храмове на Атина Палада на Акропола, на Деметра в Елевзина и били положени основите на храма на Зевс Олимпийски.
В областта на религията Пизистрат се опрял на общодържавните култове с демократичен характер в противовес на старите родови култове. При него с голяма пищност започнали да се празнуват панатенеите. Въведен бил нов общонароден празник в честна виното и винарството Дионис – съпроводен с тържествени процесии.
Икономическото развитие на Атина довело до нарастване на демократичните елементи, на които тиранията започнала да им тежи и те се стремили към нейното събаряне. Открити действия започнали след смърта на Пизистрат при управлението на синовете му Хипий и Хипарх. Те продължили неговото дело. Положението им обаче било по-трудно, както и въобще на всички синове на тирани. Властта на тираните винаги в много голяма степен е била лична власт и мъчно можела да премине в наследствена монархия. Пизистридите обзавели пищен двор. Разкоша на тираните предизвикала омразата на народа. Външнополитическата обстановка  се изменила в ущърб на атинските тирани. Мала Азия паднала под под персийска власт, изгубили Сигей и владенията в Тракийския Херсонес, а също и контрола над Хелеспонта. Първия опит да се съборят тираните произлязъл от аристократичните кръгове и имал форма на заговор. Заговорниците Хармодий и Аристогейтон убили Хипарх като при това нападение бил убит и Хармодий. Хипий, който останал на власт наказал със смърт Аристогейтон и прогонил всички, които подозирал. Всичко това тласнало Хипий по пътя на репресиите и на ограничение на свободите на гражданите. Започнал да укрепва Мухиния – част от Пирея, като се стараел да я направи крепост. В Северозападната част на Атика изгнаниците започнали борба с тираните, но били разбити от войските. Постепенно движението срещу тираните се разширило, а начело на движението срещу Пизистридите застава Клистен от рода на Алкмеонидите. Той издигнал програма за широки реформи на държавния строй на Атина в демократичен дух. Според Аристотел Клистен привлякъл народа като му обещал да му даде политически права. Използвал сполучливо външнополитическата обстановка като влязъл в съюз със спартанците, които враждували с Аргос и Тесалия, съюзници на Хипий. Войските на Спарта начело с цар Клеомен дошли на помощ на атиняните, които обсадили Акропола. Хипий предал поста и избягал в Персия  (510 г. пр.н.е.).
След изгонването на Хипий в Атина избухнала политическа борба като против демократите се обединили всички консервативни елементи, старата родова аристокрация и привържениците на Пизастидите. Начело на тях застанал Исагор. Видели спартанците, че след изгонването сметките не им се оправдали, а именно да утвърдят свое политическо превъзходство над атиняните, те  подкрепили Исагор. Клистен бил принуден да напусне Атина, както и седемстотин семейства близки до демократичното движение. Цар Клеомен и атинските олигархи направили опит да отменят Солоновото държавно устройство и да установят в Атина олигархия. Аристотел пише: “той (Клеомен) се опитал да събори съвета и предаде града под властта на Исагор и тристате негови привърженици” (Атинска полития, VІІІ, 20). Атиняните въстанали против властта на Исагор и прогонили от Атина него и неговите привърженици заедно със спартанския гарнизон, който заемал Акропола.
 От 509 г. пр.н.е. Клистен ръководи делата в полиса и издига програма за широки реформи. Той разделя Атика на три области – град Атина с предградията, вътрешно-централна и крайбрежна зона. Всяка от тях се състои от десет части – тритии, а три трити, по една от всяка област, образуват една нова фила, т.е. десет нови фили. Така новите фили, които са без общи граници и обединява локално разделени граждански групи съединяващи се по време на гласуване довеждат разединяване на родовете и родовата собственост се превръща в семейна. Старите родови фили се запазили само като култови обединения.  Основна клетка на обществото стават демите начело с изборен демарх – кмет. В кая на VІ в. пр.н.е. в Атика имало 100 дема. Към дема от родовите организации преминала функцията да се записват новородените атиняни в гражданските списъци. По деми ставал наборът в  опълчението и изборите чрез жребий на членовете на съда. Човек е свързан с демите още от деня на раждането си. На осем годишна възраст се записва към военните и граждански регистри, причислява се към категорията не ефебрите, т. е. на пълнолетните, годни да носят оръжие, а след две години и пълни граждански права. Клистен заменя Солоновия съвет на четиристотинте с нов съвет на петстотинте (булето) – по петдесет човека от фила. Вътре във филата гласовете се разпределили между демите в зависимост от броя на тяхното население. В състава на гражданството били включени много метеки, от които повечето били кореняци атиняни невписани поради различни причини в гражданските списъци и така се оказали в числото от метеките. Заедно с булето се създава съвета на десетте (колегията на десетте стратези) – по един от всяка фила. Те ограничават върховното ръководство но архонта –полемарх и на колакретите – касиери, които се грижат за финансите. Притания е постоянно функциониращата една десета от булето. В него предварително се обсъждат и обработват предложенията, а в еклесията се гласуват и имат силата на закон.
Клистен въвежда остракизма. Това е така наречения съд на чирепите. Целта му е била да се води успешна борба с политическите противници на демокрацията и на първо място опитите да се възстанови тиранията. Същността на остракизма се свеждал до следното. Всяка година напролет специално събрание решавало трябва ли да се проведе остракизъм, т. е. няма ли измежду гражданите някой опасен за съществуващия строй. Ако имало такива, то се свиквало друго извънредно  събрание в състав не по-малък от 6000 граждани, на което всеки пишел върху чиреп (остракон) името на този , който е опасен за държавата. Осъдения с гласовете на мнозинството се изгонвал от Атика за десет години. ). Неговите реформи оказали влияние и върху другите гръцки общини. Не след дълго демократичното движение възникнало и в други градове.
            Засилването на влиянието на атинската демокрация върху другите градове от Пелопонеския съюз не се понравило на Спарта. Тя успяла да организира коалиция против Атина от Коринт, Беотия и евбейските градове. Войските на съюзниците започнали настъпление срещу Атика: от север беотийците; от изток слезли на атическото крайбрежие халкидците. Спартанската войска се придвижвала през Истъм към Елевсин и Атина се оказала в много тежко положение. Обаче съюзниците на Спарта – коритяните, “като решили, че постъпват несправедливо, се върнали назад” (Херодот, V, 75). Коритяните не били заинтересовани от по-нататъшно политическо засилване на Спарта. След тях започнали да се оттеглят и другите пелопонески съюзници. Като повод за напускане на спартанците послужили раздорите между самите спартански царе Демарат и Клеомен заради върховното командване. Като виждали разложението в лагера на главния противник, атиняните насочили силите си срещу беотийците и след като ги разбили се прехвърлили през Еврип и победили халкидците. Клистен заселил 4000 атински колонисти (клерухи) на земите, отнети от едрите халкидски земевладелци – хипоботи.
 Реформите на Клистен се оценяват древните като умерена форма на демокрация. Той поставя тенденциите в управлението на страната да се привлече цялото гражданство. Завършва периода на социално-политическите преврати и окончателно се оформя робовладелското общество и държава. “Въпреки, че законите не засягат положението и не подобряват положението на свободната беднота, на дейноста на Клистен трябва да се гледа като един нов синйокизъм. Вече отделния атински гражданин привиква да се отнася към полиса си не като към нещо външно и чуждо, а като към олицетворение на самото гражданство. Всеки се счита за активна частица от държавния механизъм. И никъде другаде човек не се гордее така със своя град и със своята държава, както в Атина” (Попов, Д. Древни общества и култури). След Клистен Атина и Атика навлизат друг етап от своята история, а именно класическия период на Гърция.


Използвана литература:

1.      Попов, Д. Древни общества и култури. София, 2004.
2.      Ростовцев, М. История на Стария свят – Изтокът и Гърция. Том I .  София, 1995.
3.      Лафорг. Ж. Древни цивилизации. София, 2007.
4.    Блаватайский, В. Д. и др. История на Древна Гърция. София, 1976. 
5.      http://plato-dialogues.org/