петък, 18 март 2011 г.

Османската военна система ХV – ХVІІ век./Ottoman military system 15 - 17th century

Генчо Терзийски

         В резултат на сложни политически, демографски и военни процеси в края на ХІІІ в. на политическата карта в Мала Азия наред с многото формирали се върху територията на Селджуския султанат бейлици се очертават контурите на Османския бейлик, който в последствие се превръща в една от най-мощните средновековни империи просъществувала около шест века. Непрекъснато настъпва или отстъпва, разширява се или се свива. Тя израства като силно централизирана държава начело, на която стои султана. Своя държавен апарат Османската империя изгражда в хода на непрекъснати войни и завоевателни походи, поради което цялата система от централни и местни институции са тясно свързани с военната организация.
            Първите въоръжени сили по времето на Ертогул и Осман (ок. 1280 – 1324 г.) се набирала от местното население, от всеки можещ да носи оръжие като не била постоянна армия. Набирали се само по време на война и след завършека и хората са се отправяли по домовете, т. е. доброволци. При Осман Гази с разширението на Османския бейлик броя на тази армия се увеличил. Тя представлявала главно конница от сювари (конница) и акънджии (степни орди, конница). По време на кампании и битки не се различавали един от друг и действали заедно.  В допълнение на доброволците са охраната на крепостите и владетеля.
            По времето на Орхан (ок. 1324 – 1362 г.) Османския бейлик съществено разширил своите граници. Брата му Алаеддин обърнал внимание на необходимостта от усъвършенстване на военните сили. Необходимостта от дългосрочни обсади на крепости и съоръжения. Наемани били здрави и силни юноши на заплати в началото по едно, а впоследствие и две акчета, по време на поход. След войната се връщали по домовете и само били освобождавани от данъци. Армията се състояла от пехота яя[1], конница – мюселем, командири онбаши (десятници), юзбаши (стотници) и бинбаши (хилядници).
            Постепенно султаните успели да създадат военна машина, която се различавала от армиите по онова време. Османската армия в периода ХІV/ХV – ХVІІ в. може да се раздели на пет категории: пехота, кавалерия, артилерия, флота и специални подразделения. В зависимост от това къде се намират войските могат да бъдат най-общо провинциални войски и войски намиращи се в столицата близо до владетеля.
            Командването и голяма част от войските, наричани „роби на Портата” (капъ куларъ) били разположени в столицата. Те били основната част от армията и същевременно изпълнявали функцията на постоянна милиция. Набирането и ставало по следния начин: от времето на Мурад І (ок. 1362 - 1389 г.), за да набере войници за своята пехотна войска, османската централна власт въвела специален данък – пенджик – като вземала от водените военнопленници всеки пети, а от средата на ХV в.  чрез девширмето. Първоначално влизали в корпус аджеми (букв. необучени). Тези лица след насилствено помюсюлманчване  и специална подготовка формирали първите отряди от т. нар. еничарски корпус. Това била най-професионалната, най-добре подготвената и най-добре въоръжената част от османската армия дори когато не била най-многобройния елемент от състава и. Заплащането и представлявало един от основните разходи на държавния бюджет и противоположно на провинциалните войски, които са мобилизирани сезонно и възнаграждавани чрез преотстъпване на данъчни постъпления от поземлени владения (тимари). Тази войска се състои от пехота – еничарите, и няколко кавалерийски корпуса. Престижа на последните бил най-голям. Нямало единна граница между еничарите и конницата. Това било така и между тимариотите и капъ куларъ като всеки отличил се еничар можел да бъде повишен като премине в някакво кавалерийско подразделение или да получи тимар, но тимариота никога не можел да стане еничар.
Първото сведение за прилагането на девширмето, т. нар. кръвен данък, на християнски момчета датира от 1395 г. През ХV в. било узаконено като задължителна тегоба периодичното събиране на юноши от немюсюлманските поданици. Османските източници, както и сведенията от чуждите пътешественици показват, че девширмето било събирано в различен интервал – три, пет или седем години. Сигурни данни има за 1567, 1601, 1610, 1622, 1646 и 1705 г. Девширме системата работи успешно до края на ХVІ в. когато в еничарския корпус настъпва процес на криза и упадък. Според европейски свидетелства 20% от подрастващото мъжко поколение, т. е. всяко пето момче било откъсвано от българския народ, за да бъде безвъзвратно откъснато от християнските си корени. Тази тегоба имала не само количествена, но и качествена страна. В султанските заповеди, издавани при акциите за събиране, винаги се подчертавало, че трябвало да се събират не какви и да е младежи, а „най-добрите”, „най-красивите”, „най-умните”. Централната власт подбирала най-перспективната част от подрастващите, за да ги включи в своята военна и административна организация. От 48 велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635 г., 22 били славяни, гърци и албанци. Акциите по набора на девширмето се извършвало от специални еничарски части. В султанските заповеди многократно се изтъква, че родителите, които се опитвали да скрият децата си или да ги подменят с цигани и безпризорни, щели да бъдат наказвани със смърт. Събраните момчета били изпращани със специален конвой в еничарските казарми Одрин, Бруса и Цариград. Помюсюлманчени младежите били разселвани в мюсюлманска среда в Мала Азия и използвани като домашни слуги, земеделски работници, занаятчийски чираци, за което не получавали никакво възнаграждение. Няколкогодишният престой в ислямска среда в младежката им възраст осигурявал промяната в тяхното религиозно и народностно съзнание, след което били отново събирани в еничарските казарми. Там се извършвал техния втори подбор. Най-красивите и умствено развити младежи били изпращани в двореца, за да запълнят формация на ичогланите – присужници, - от които се подбирала и личната прислуга на владетеля. Останалите преминавали през специална военна подготовка в корпуса на аджемиогланите, а след това чрез тържествена церемония, наречена чикма, били вписани в състава на еничарския корпус и разпределяни в отделните му части.
            Структурата на еничарския пехота е позната в нейния завършен етап, когато тя представлява сложна военна организация с оформени бойни единици и вътрешна ейрархия. Първият еничарски отряд според И. Х. Узунчаршълъ, който подробно реконструира процеса на изграждането на корпуса  твърди, че е наброявал 1000 души. В годините между 1402 – 1413 броят на еничарите рязко нараства и станали според П. фон Хамер 7000, а Х. Иналджък посочва по времето на Мехмед І (1413  - 1421 г.) са 6000 – 7000 души. Според Ф. Бабингер при управлението на Мурад ІІ (1421 – 1444, 1446 – 1451 г.) са достигнали 10 000. През 1566 г. са 1200, 1585 г. са 27 000, а през ХVІІ в. варират между 37 000 – 45 000 като 1698 г. са 70 000 и 1728 г. са 81 000 души.
            В своя завършен вид при Сюлейман І (1520 – 1566 г.), който утвърдил структурата му със специален закон и се запазила до края на неговото съществуване се състои от три части: първата, която е ядрото включва подразделенията яя и джемаат; втората от подразделението секбани  (или семейни); и третата от така наречените роти на агата (ага бюолюклери). Секабаните били добавени към ядрото от яя и джемат от Мехмед ІІ, които били негова стража, а ротите на агата от Баязид ІІ (1481 – 1512 г.). Тези подразделения са били разделени на роти (бюлюк, орта) като в тях се получавали заплатите и се осигурявало снабдяването с храна и военни провизии. Личният състав не бил изравнен в своето положение като във всяка имало войници от три основни категории – бойци на действителна служба (ешкинджии) и били основната маса, ветерани и пенсионери (отурак). Капитаните на ротите на яята и на джемата, които били 110 на брой, се наричали яябашъ или серпияде, а тези на 34-те роти секабани – яябашъ или субашъ. Към всяка рота в помощ на капитана имало ода кетхудасъ, който в ротите на агата се нарича баш одабашъ и началниците на стаите одабашъ. Всяка рота си имала собствена кухня, която се ръководила от офицер – чорбаджъ. Към еничерският корпус е имало постоянна медицинска служба. По време на поход, ранените били превозвани от мюдан чорбаджисъ, а главния хирург е башджеррах.
            Начело на корпуса на еничарите е могъщия ага на еничарите, кул на султана и изцяло зависещ от него. Той е заобиколен от няколко офицери съставящи неговия Диван. Командващият 34-те секбан роти се нарича секбанбашъ. Кулкетхудасъ или кетхудабей е лейтенанта на агата, капитан на неговата първа рота, който в сраженията е действителния главнокомандващ на еничарите. Негов лейтенант и заместник при отцъствие е кетхудаери. Друг евентуален заместник е и башчауш-а, капитан на пета рота на агата, началник на чаушите, които пренасят заповедите. Загарджибашъ е капитана на 64-та рота на джемаат, съставена от пехотинци и конници. Самсонджубашъ и турнаджъбашъ са съответно на 71-а и 68-а роти джемаат. Мухризага, който също е капитан на една от ротите на агата преди всичко е посредник между него и султанския Диван. Капитаните на 14-а, 49-а, 66-а и 67-а роти джемаат, наречени хассеки орталъ, съчетават освен командващи на ротата и ролята на висши офицери в корпуса.
            Еничарският корпус разполагал със собствен имам – еничар, капитан на една от ротите на агата, получил подходящо образование. Той имал и собствена администрация, която ръководи от йеничари ефендиси, натоварени да съставят списъците със заплати. Възпитанието на еничарите било в дух на абсолютна дисциплина и подчинение. В началото нямали право да се женят, но в последствие било премахнато. Нарушенията се наказвали с бой с пръчки, разжалване и преместване в провинциалните гарнизони, а в най-лошите случаи със смърт. Религиозното усърдие на отскоро приелите исляма се поддържало от имама на корпуса и дервишите бетакши. Този мистичен орден е тясно свързан с еничарите. Той е неортодоксален, контролира се от държавата, а през 1591 г. официално се приобщава към корпуса.
            В началото еничарите боравели с традиционни оръжия: лък, сабя, копие, брадва. От началото на ХVІ в. те възприемат аркебуза (тюфенк). На бойното поле се сражават в центъра, пред султана, разположени в девет реда, като след стрелбата всеки отстъпва мястото си на следващия. По време на походите заобикалят и пазят денонощно султана. Във всички случаи членовете от четири от подразделенията на джемаата (от шестдесето до шестдесет и третото), наречени солак, са специално натоварени с охраната на султана.
            Еничарите изпълнявали и други служби като осигуряването на обществения ред в столицата, охрана на Дивана, полицейски функции, участвали в борба с пожарите.
            Една част от еничарите освен в столицата е била последователно прикрепяна към други крепости, които се нуждаели от присъединяването им. Други еничари се присъединявали към флота по време на морските походи.
             Заплатите им се връчвали тържествено на всеки три месеца пред самия Диван. Всеки еничар получавал от 2 до 8 акчета на ден, а заплатата на агата достигала 400 акчета. Възрастните еничари получавали пенсии. Веднъж годишно еничарите получавали две парчета солунско сукно за облекло. Понякога са получавали и други допълнителни възнаграждения. Влиянието на тези войски е било голямо и дори определящо за това кой ще е на престола. На 16. VІ. 1826 г. Еничарския корпус е окончателно унищожен.
            Артилерията  и огнестрелните оръжия, които османците усвоили много бързо, довели до създаването и на други подразделения от капъ куларъ. Аджемите оглани, приети в тях, получавали специално техническо обучение и звания чирак, а след това майстор.
            Артилеристите били два вида: стрелци, които се обучавали на стрелба два пъти седмично, и леяри на топове (дюокюджу), ръководени от началника на леарите. Последните обединявали всички специалности включващи производството и поправката на топовете. Те били разнообразни по видове: от големи (баджалушка) и по-малките (дарбзен) до най-леките (пранкъ), шайка, и чикалоз. Цялата част се командвала от началника на топчиите, един лейтенант и шефът на леярите. Съществуването на артилерия било от края на ХІV в., която е развита и организирана от Мехмед ІІ. Той създал леярна (топхане) в столицата. Османската артилерия достигнала своя апогей при Сюлейман.  През 1514 топчиите били 348, 1527 г. са 659, 1567 г. са 1204. Артилерийският обоз (арабаджъян-ъ-топ) бил натоварен с пренасянето на оръдията. Състоял се от 372 души през 1514 г., 943 през 1527 г. и 678 през 1567 г.
            Подразделението от оръжейници (джебеджии), създадено през ХV в., осигурявало поддръжката и производството на различни части от снаряжението:саби, копия, лъкове, стрели, аркебузи, щитове, каски. Ръководено било от главен оръжейник и четирима лейтенанти. През 1502 г. са били 304 души, 1527 г. са 524 души, а през 1567 г. са 789 души като Сюлейман прибавил и два специализирани отряда: сапьори (лагъмджъ) и бомбандири (хумбараджъ).
            Втората голяма група капъ куларъ са шестте отделения на кавалерията (алтъ бюлюк). Начело на всяко отделение стоял по един ага. Влизащите в състава на тези подразделения спадали към елита или с други думи казано това са някогашни ич-оглани или бивши еничари направили блестяща кариера. Те получили по-рано от еничарите право да се женят, а синовете им също били приемани в кавалерията. Когато не били на поход само малка част от тях живеели в столицата, а останалите били разпръснати в околностите на Истанбул, Одрин и Бруса, където имало ливади за конете им. Всеки кавалерист получавал заплата, с която поддържал и напълно екипирани помощни бойци. Сираците на хора от тези отряди получавали пенсия от султана.
            Между шестте отряда съществувала строга йерархия, изискванията за подбора и размера на плащанията се променяли в зависимост от престижа им. На първото място били „синовете на спахиите” (сипахи-оглан или ебна-и сипахиян), които били най-добре облечените и имат най-хубавите коне. Тяхното превъзходство им позволява да яздят от дясната страна на султана. През 1514 г. те били 1630, в началото на управлението на Сюлейман са 1993, а в края му – 3124. От лявата страна на султана и втори след „синовете на спахиите” са сабленосците (силяхдар). Те били 1800 през 1514 г., 1593 през 1527 г. и 2785 през 1567 г. Третото подразделение били наричани „пазачи на заплатите”(улюфеджии). Разделяли се на две: „десни уюфуджии”, които били малко по многобройни и яздели отдясно на сипахи-огланите; и „леви  уюфеджии”, които яздели от отляво на силяхдарите. Общият им брой бил през 1514 г. – 1096, 1527 г. – 1087, и през 1567 г. – 2546. Една от техните функции е да пазят съкровището на султана. Подобно на третото подразделение се разделяло и четвъртото. Те били също дясно и ляво, което било по-многобройно. Наричани били „чужденци” (губера) и общото им число през 1514 г. е 790, 1527 г. – 415, и в края на управлението на Сюлейман – 2589. Работата на шестте отряда  е да охранявали фланговете на еничарите и от своя страна сипахи – огланите и силяхдарите пазели подред султанската шатра. Триста от  най-старите кавалеристи били избирани и служели като ординарци. В мирно време били използвани и за други цели: заемали финансови постове като данъчни агенти, управители на данъчни единици, администратори в административни и  религиозни фондации и т. н. Натоварвани били също така с различни тайни (поверителни) мисии като пренасянето на парични средства или главите на екзекутирани търговци.
            За разлика от капъ куларъ, провинциалните не били разположени в близост до султана. Те били разпръснати из цялата империя и съставени главно от кавалерията на спахиите. Покриването на териториалната организация, деленето на провинции и окръзи и подразделенията на този войски били по така наречената ленно-спахийска система. Спахиите били най-многобройната част от османската империя. Те са силно повлияни от начина им на възнаграждение: тимара. Той не е поземлена, а данъчна отстъпка срещу изпълняването  на определени задължения.  Те получавали едно или няколко или части от селото като не получавали нито земята, нито хората (селяните, раята), а десятъка и другите данъци и такси в пари и натура, които се получавали от тях. Такива доходи могат да имат и градски произход, когато са предоставени на висши офицери и които получавали по-големи тимари. При тази система (Тимарска система) една част от приходите предварително били отклонени и не стигали до хазната. Притежателя на тимара не получавал само данъчните постъпления от раите записани в тимара му, а разполагал и със собствен имот наречен хаса чифтлии (или кълъч йери), който се задължава да обработва и чийто брутен доход получава. Размерите на тимарите, които били получавани са били с различни. Различават се тимари с годишен доход до 20 000 акчета, зиамети – от 20 000 до 100 000 акчета, и над 100 000 акчета са хасовете. Неделима се смятала по закон само онази част от тимара, която била означавана като „калъч”. За европейските провинции възлизал на 3000 акчета и 2000 акчета за Анадола. Всяка сума, която превъзхождала „калъч”-а, била третирана като „хисе” – част, добавка. Добавките към първоначалния тимар (в следствие на заслуги) наричат тераки.  „Иджмаллъ” били тимарите, които имали минимални, неделими размери, а „хисели”, които над „кълъча” имали добавки. Зиаметите  можели да бъдат образувани от тимари с прибавянето на няколко „хисе”-та и по този начин могат да бъдат „иджмаллъ” или „хисели”. Тимарите раздавани от централното ведомство се наричали „тезкерели”, а тези от бейлербейове” без разпореждането на първите „тезкересиз”. По своята същност се делят още на „ешкинджийски” – владени от по едно лице, което се задължавало да служи лично в армията, „беньовбет” – на по няколко лица, които участват поместно, и на „мустахфъз” – на невоенни лица изпълняващи държавна служба (кадии, дефтердари и др.). Към края на ХVІ в. хаса чифтлии постепенно изчезнал. Тимарът не предоставял доживотно, а още по-малко се оставял в наследство. Следващият, който иска да заеме освободен пост не го получава във същия вид. Притежанието му може да се осъществява както от военна, така и от цивилна служба. Един правилник на Сюлейман и Селим ІІ гласи: когато става дума за убит във война ползвател на зиамет, трима от неговите наследници могат да поискат тимар, но ако е умрял в леглото само двама; за обикновения спахия това правило важи само за двама от синовете независимо от обстоятелствата; а малолетните наследници разполагали със седем годишен период за предявяване на правото си, но след 1536 г. това било премахнато.  При положение, че някой спахия вече не можел да се бие, то той получавал пенсия. При имот, който не е зает, защото този, който го ползва е умрял или е лишен от права, го провъзгласяват за „задържан” (мевкуф), т. е. доходите от него се получават от данъчните власти, докато бъде посочен нов ползвател.
            Целта на Тимарската система е поддръжката на спахийската конница, нейните офицери,  и осигуряването на провинциални кадри. По същият начин са награждавани и някои от крепостните гарнизонните и спомагателни подразделения. При нея се предполага, че държавата е осведомена за данъчните постъпления, които може да очаква от всяка населена единица, град или село, за да осигури разпределението им. За тази цел се изготвяли регистри (дефтери), където се отчитали резултатите и след това можело да се разбере за очаквания доход. След всяко завладяване на територии се съставял първия подробен регистър от този вид (муфассал дефтер). Тези регистри започват със законника на (кануннаме) на провинцията, в който са изложени данъчните особености, уточняващи по-специално отношенията между тимариотите и раята. Върху тези данни са определени  и дадени за ползване отделни тимари. Списъците на ползвателите, придружени с кратки описания на имотите, представляват втори тип по сбити регистри (иджмал дефтери). Тази система можела да се въведе в райони, където може да има сигурни доходи, т. е. да има мир, а също така стимулира завоеванията.
            За получаването на тимар можел да претендира член на военната класа, наречена аскер, но не и обикновената рая. Разпространената през ХV в. практика за привличането на местната аристокрация от завладените територии при  управлението на Сюлейман за спахии са и такива, които били християни приели исляма или техни потомци били, които са приели исляма. При преминаването на тимар от баща на син или синове било ставало по следния начин:  за доход от 10 000 до 20 000 акчета първият син имал право на тимар от 4000 акчета, а втория 3000; за зиамет от 20 000 до 50 000 акчета първият син получавал тимар от 6000 акчета, втория от 5000 и третия 4000.
            Процеса на получаване на тимар имал няколко етапа. Първо трябвало получаване на право за преотстъпване от началника си и разрешение за ползване на тимар от централната власт. След това оставал желаещ (мюлязим) до наличието на свободен тимар. Ако има такъв  го получавал от бейлербея[2], но от 1530 г. правомощията му били ограничени в полза на централната власт до тимари в размер до 3000 или 5000 акчета , в зависимост от провинцията  и както тимари, които се предават по правилата за предоставяне  или се отпускат на кандидати, които са тимариоти. Срещу дохода от тимара спахията е бил длъжен да се грижи за оборудването си и за поддръжката на коня си. Неговото въоръжение се състои от лък, щит, сабя, копие и боздуган. Някои други елементи могат да бъдат добавени (например броня) в зависимост от равнището на дохода. На всеки 3000 акчета за тимар и 5000 за зиамет тимариота трябвало да екипира един войник (джебелю), който да води със себе си по време на поход. В началото на ХVІ в. спахия с тимар от 9000 акчета трябвало да се яви на поход, които в предвид огромните разстояния траели от март-април до октомври-ноември, с броня и трима джебелю. На войските се извършвал общ преглед (йоклама)  под ръководството на падишаха или висш командващ, при което можело да се открие дали има отсъстващи или пропуски в снаряжението. Тимариотите на бойното поле се разполагали в полумесец от двата фланга на фронта. След поход спахиите се връщали в тимарите си. Ако продължи и декември, януари и февруари (зимата), тези които са далеч от тимарите им са изпращали хора със същия чин (харджлъкчъ) да им приберат и донесат доходите. Освободени от поход били всеки 10% от  санджак за надзираване (коруджу) и опазване на стопанствата. Според Е. Л. Бъркан през 1527 г. османската армия имала 60 000 джебелю, приблизително 90 000 конници и  9653 „стражеви тимари” (мюстахфъз тимарларъ), а според Айни Али в края на ХVІ в. са 43 454 конници и 105 000 джебелю.
            В османската армия продължавали да съществуват акънджиите. Те са лека и много бърза кавалерия. Нейната задача е била да извършва опустошителни набези във вражеските територии подготвяйки за по-продължително нахлуване. Те грабели, убивали, пленявали животни и роби, живеейки от плячката (но на някои от тях били предоставяни и потомствени владения). Те запазвали древната тюрко-монголска десетична организация и на по-ниско ниво са командвани от тойджа или десетници (онбашъ). 
            Военните отряди били попълвани и с доброволци (гьонюлю) – „млади, боеспособни храбреци, жадни за трофеи и набези”, - на които обещавали голяма плячка и даже възможност за поземлено дарение. При нужда приемали и синовете на раята, на които също разрешавали да постъпят във войската.
            Освен изброените  до тук части към османската армия се използвали спомагателни части за разчистването и терасирането на терена, превоза и т.н. Така първите части основани при Орхан – яя и мюселем  в средата на ХV в.  били ограничени до тази второстепенна роля, но били въоръжени. Яя се намирали само в Анадола групирани в дванадесет санджака и управлявани всеки от по един бей. В Румелия била аналогичната организация на юруците. Мюселемите в Анадола били групирани в четири санджака, а в Румелия били наречени къзълджа. Извън военните операции тези хора представлявали подвижна работна ръка, използвана при всички тежки работи в мините, държавните предприятия или при строежа на крепости като служели там по шест месеца. Тук трябва да споменем и войнуците – християнско население грижещо се за конете. Използваното за това население било групирано в единици, наречени оджак, който съдържа мнозинство от „помощници” (ямак) и няколко „бойци” служещи подред (ньобетлю ешкюнджю) като първите издържали вторите с плащането на известна сума за преживяване (харлъч) и освободени от данъци. Офицерите на различните групи били субашъ и черибашъ.
            Освен армия съставена от хора османците поддържали и обширна мрежа от укрепления като малка част били създадени от тях. Командвани били от управители (диздари), подпомагани от лейтенанти (кетхуда), а гарнизоните обединявали различни подразделения, които били възнаграждавани с тимар или заплата според случая и възможностите на региона. Към истинските служители от гарнизона (мерд-и кале, мустахфъз, хисар ери), обединяващи войниците и техническия персонал (оръжейници, топчии, строители, ковачи и т.н.). се прибавяли и спомагателни пехотински единици като азабите, използвани при нужда в местната флота, бешлиите, или фаризаните (конница).  
            Един от големите фактори за водене на успешна война срещу друга държава и опазване на териториалните граници е наличието на флота. Първата корабостроителница е в Гемлике, но била изгорена от византийците.  През ХV и ХVІ в. експанзията  на империята в Черно море, в Средиземно море до бреговете на Северна Африка, борбата с генуезците, венецианците, испанците, португалците, с пиратите принудили османците да овладеят противниковите мореплавателни техники, които били чужди за техните традиции. Османският флот се състоял главно от галери, а най-използвания модел е задвижван от 150 гребци. На борда имало освен командването няколко стрелци и няколко десетки войници. Гребците били военнопленници, хора осъдени за най-разнообразни престъпления или раи отведени от провинциите като военни контрибуции на гражданското население (авариз). При големи експедиции се разгръщал флот от 100 до 150 единици. Главните пристанища, където били построени и корабите са Галиполи и Галата. По времето на Сюлейман последния имал първостепенно значение. Построена била по времето на Мехмед ІІ. Под командването на капудан паша през 1557 г. има 123 дока. На всеки док стояли по две галери, на който може да се осъществява строеж и ремонт. Галиполи била построена още за превземането на Константинопол, а през 1453 г. била разширена. На Черно море се използвал Синоп. Също Измит е използван. Речната флота на р. Дунав била след завладяването на Унгария главно Рущок. Флотата се обслужвала от две поделения войници азеби и левенди, по-голяма част от които принадлежали към платената войска. Слабост на османския флот е и употребата на сухопътни подразделения, на които морските приключения били чужди. Работна ръка за корабостроителниците се набирали от аджеми оглани, яя и мюселем, но често били наемани специализирани работници: дърводелци, резачи, ковачи и т. н. Използваните кораби били гребни, ветроходни и гребно-ветроходни. През ХVІ в. османският флот е превъзхождал другите, но през ХVІІ в. е в упадък.
            За времето си османската армия показала своите възможности нееднократно. Тя всявала респект и страх у своя противник. Въпреки, че трябвало да понася превратностите на времето изпълнявала своята функция, но не била защитена от злонамереност, нехайство, корупция, пасивна съпротива на различните хора, които се стараели да демобилизират и най-вече със закъсненията, които въпреки постоянните заплахи и изобличавания не успява да преустанови. Завоевателните и защитни функции на армията са гаранта за съществуването на Османската империя.     

Използвана литература

1.     Иналджък, Х. Османската империя - Класическият период 1300 – 1600. С, 2002.
2.     Мантран, Р. История на Османската империя. С, 1999.
3.     Георгиева, Цв. Еничарите в българските земи. С, 1988.
4.     Ихсаноглу, Э. История османского государства, общества и цивилизации. Том І. Москва, 2006.
5.     Мутафчиева, В. Османска социално-икономическа история. С, 1993.
6.     http//www. Bgrod.org


[1] Другото наименование на пехотата яя е пияде.
[2] Управител на провинция.