петък, 15 април 2011 г.

Политиката на Свещения съюз (1815 - 1830)./Politics of Sacred Union (1815 - 1830).

 Генчо Терзийски



След последният Виенски конгрес била установена новата международна обстановка. Договорени били границите на държавите и условията след Наполеоновите войни между страните победителки и Франция. По същото време бил създаден и един нов съюз наречен Свещения съюз. Инициативата за създаването му била на руския император Александър І. Началото е поставено на 26 септември 1815 г. в Париж между руския император Александър І, австрийския император Франц І Австрийски и Фридрих-Вилхем ІІІ Пруски на Прусия като към него постепенно се включили и другите европейски монарси без османския султан, римския папа и Англия, чието правителство се страхувало от парламентарни дебати и не подписало акта, въпреки че го одобрявало. Това станало по полуофициален път с писмо на принц-регента до руския император през 1816 г. По същество той не бил в пълния смисъл оформено споразумение на държавите, което да им възлага определени задължения. В историята на европейската дипломация Свещения съюз влязъл като организация с религиозно-мистичен дух без ясно съдържание, както още с рязко очертана монархо-клерикална идеология. Насочен бил с основната идея за обединената борба срещу всякакви прояви на националноосвободителни и революционни движения на политическото и религиозно свободомислие. Тази мъглява и многообещаваща декларация на християнски владетели Метерних определя като: „Празен и звънлив документ”[1].
         В съществуването на Свещения съюз се различават два периода. Първият е първите седем години от неговото създаване до края на 1822 г. и се характеризирал от фактическото всемогъщество на Западна Европа. Вторият период започва от 1823 г. с последната си победа – организирането на френската интервенция в Испания, до Юлската революция във Франция през 1830 г. като след нея фактически се бил разпаднал.
        Разпадането на Свещения съюз било предизвикано най-вече от изострянето на противоречията между страните съюзници и успехите на буржоазните революции и националноосвободителни движения. Тази слабост на съюза съществува още и в първия период. За работата на Свещения съюз били свикани следните конгреси – Аахенския през 1818 г., Тропау – Лайбахския (Люблянски)[2] през 1820 - 1821 г. и Веронския през 1822 г. Дипломатите на страните твърдели, че са против революциите и организиране на необходимите въоръжени интервенции срещу революционерите, но в действителност наред с тази цел съществували и редица други.
      В първите години от съществуването на  Свещения съюз голяма роля изиграли Александър І и австрийския канцлер Клеменс фон Метерних и най-вече втория, поради което понякога цялата политика на съюза наричали „метернихова”. Все пак участниците в съюза непреодолимо се страхували от Русия. Самият Метерних (който се страхувал от революция в Австрия) стигал до убеждението, че хабсбургската държава е застрашена от разпадане по-скоро от съседство с руския колос, отколкото вътрешно революционно избухване. От своя страна пък Фридрих-Вилхем ІІІ  също се боял от революция и Александър І, но и от краля на Франция и Навара – Людовик ХVІІІ, както и възможността от съюз между двамата. Най-вече този страх бил в навечерието на Юлската революция, когато това било пред осъществяване от Карл Х и  Николай І. Подобни били и чувствата на руския император Александър І, който мразел „безверието” и революцията, а също така невярвал на приятелите в съюза, които подозирал в лъжа и лукавство. Той не бил забравил и не забравял как през 1814 – 1815 г. Метерних образувал зад гърба му враждебната коалиция на трите велики сили. Страхът към Русия бил подклаждан и подкрепен от една мисъл на Наполеон Бонапарт, изказана на остров Св. Елена, че при известна предприемчивост руската империя може да повтори и реализира, това което самия той започнал. Към всичко това се добавяли противоречивите икономически и политически интереси на отделните държави и поражданите от тях недоверие, боязън, завист и т.н.
         Противоречията във Свещения съюз в началото не се откривали и не се виждали. През 1818 г. на Аахенския конгрес френския министър-председател Ришельо успял да договори да бъдат изтеглени от френската територия съюзните войски намиращи се там от битката при Ватерло. В следствие към „победителките” – Русия, Австрия, Прусия и Англия се присъединила и Франция, с което основните играчи на Европейския континент се увеличили с още една държава. На този конгрес руския император дал идеята за нещо като общоевропейски монархически аеропаг с редовни периодически конгреси за разглеждане на текущи въпроси. На това се противопоставили английските легати лорд Касълрей  и херцог Велингтън. Въпреки, че тримата абсолютни монарси били подпомагани от парламентарна Англия станало ясно, че тя не във всичко и не до край ще върви със съюза. Тази политика на англичаните предизвикала недоволството на Александър І, който искал да отиде на острова и директно да говори с принц-регента, но шефа на кабинета лорд Ливерпул, който не желаел това накарал Касълрей да убеди императора да не отива. В края на конгреса политиката на руския император и руската дипломатическа служба в последствие станала двойнствена. Начело на Министерството на външните работи били граф Неселроде и граф Каподистрия. Първият бил консервативно настроен и именно на него Метерних се опрял за прокарване на австрийските идеи. От своя страна пък Каподистрия бил изпълнен със идеята за освобождаване на Гърция и прокарвал идеята за засилването на руското влияние на Балканите. По настояване обаче на английския представител лорд Кясълри било установено, че намесата във вътрешните работи на чужда страна може да става само по тяхна молба и участие.
         На 20 октомври 1820 г. бил открит конгреса в Тропау на Свещения съюз, който бил свикан от Метерних във връзка с революцията в Неаполитанското кралство и тревогите на хабсбургската държава да не изгуби господството си в Ломбардия и Венеция, както и събитията в Испания. Също така австрийският канцлер успял да преодолее влиянието на Каподистрия. Той умело използвал така наречената „семьоновска история”.  От друга страна Русия и Прусия, както и Австрия искали да пресекат развитието на националноосвободителното движение в Полша. Скоро обаче станало ясно, че политическата линия водена от руската империя не била в неин интерес. Репресивните мерки на Османската империя по отношение на гръцкото корабоплаване нанасяло големи щети на руската търговия в Черно море, а настаняването на османски войски в дунавските княжества било нарушение на редица предишни споразумения по руско-османските договори. Скоро руското правителство скъсало дипломатически си отношения с мюсюлманската държава.
     Междувременно на 19 ноември Русия, Австрия и Прусия подписали протокол установяващ правото на военна намеса в работите на друга държава без молбата на правителствата им за потушаването на освободителни движения. Англия и Франция не подписали протокола, но без да се възпротивят на този акт.
От януари 1821 г. конгреса бил преместен в Лайбах (Любляна) за по-улеснено водене на преговорите с италианските правителства.
За ненамесата на Русия в Османската империя активна политика провели лорд Касълрей  и Метерних.  В резултат Александър І отказал помощ на гърците и тяхното освободително движение. Високата порта се разминала от война с руснаците. Австрийска интервенция потушила революцията в Неапол и Пиемонт и било ликвидирано революционното движение в Италия. Гърците били оставени в ръцете на османския султан, а за организирането на действия в Испания било решено да се организира конгрес през есента във Верона, която била под австрийска власт.
Още преди да бъде свикан конгреса във Верона в Англия станало събитие, което изиграло големи последствия за по-нататъшното развитие на дипломатическите отношения в Европа. Английското правителство започнало да избягва сътрудничеството със Свещения съюз по отношение на Испания и възстановяването на испанското господство в Латинска Америка, а на 22 септември 1822 г. министър председател станал Джордж Кънинг, който бил консерватор. Повратът на английската политика бил продиктуван и от цял комплекс от вътрешни обстоятелства в страната. Националноосвободителните движения и народите, които се освобождават и изграждат своите икономики трябвало главно да се обръщали за помощ към острова. Проблемът пред Фердинанд VІІ бил пък конституцията от 1820 г., която възстановил изплашен от възможна революция. Тя трябвало да бъде премахната с оръжие. А по отношение на Пиринейският полуостров Кънинг и британската буржоазия се стремели най-вече да подкопаят френското влияние.
На Веронският конгрес, протекъл от 20 октомври до 14 декември 1822 г. Консенсус имало само по отношение на гръцкия въпрос, който бил осъден от участниците в него. По всички други въпроси обаче имало противоречия, които протекли при остра борба между участниците. Александър І, Метерних  и пруския представител дали одобрение за интервенция на Франция и нейния представител Монуманси в Испания на 30 октомври 1822 г., но английския представител Велингтън остро бил против това. От друга страна руския император и австрийския канцлер се опитали да се споразумеят с французите за общите дипломатически стъпки в Мадрид и на 20 ноември свикали съвещание, на което бил поканен и английския представител, който възразил и в следствие Монумарси заминал за Париж да се консултира с Людовик ХVІІ (Луи ХVІІ) и председателя на министерския съвет Вилел. На негово място останал Шатобриан, който решил въпроса за самостоятелна акция на Франция и в последствие бил назначен за министър на външните работи. Действията започнали през февруари 1823 г. Фердинанд VІІ бил възстановен на власт с пълна и неограничена власт. Виенският конгрес и реставрирането на Бурбоните в Испания са последните успешни действия на Свещения съюз.
През същата 1823 г. било направено първото решително настъпление  на Кънинг срещу политиката и дипломацията на другите държави от „пентархията”[3]. Именно, когато разговорите за евентуална интервенция на членовете на Свещения съюз в Южна Америка, то английския външен министър бил против това и провеждането на една евентуална експедиция на френските войски без английска подкрепа е била немислима. Тогава Метерних чрез австрийския посланик в Англия, граф Естерхази, започнал двойна игра срещу Кънинг на острова с крал Георг ІV. Разбрал за тази интрига министъра на външните работи на Великобритания предприел също подобни действия. Евентуалното заминаване на Метерних за Англия от Париж било спряно от британския посланик граф Гренвил.
През 1824 г. Метерних започнал пропагандната идея за общоевропейски конгрес по въпроса за Южна Америка, но Кънинг отказал и същевременно не обръщал никакво внимание на гневната опозиция на крал Георг ІV. Януари 1825 г. Англия официално признала Аржентина, Колумбия и Мексико за самостоятелни републики. Метерних и Александър І били разярени, както и Георг ІV, но той не искал да се унижава и останал на страни. Политиката водена от Кънинг била подкрепяна, както от опозицията, така и от правителството, промишлените кръгове, търговските кръгове, банкерските кръгове, пресата и др. Меморандума на крал Георг ІV по въпроса за „великите принципи от 1814, 1815 и 1818 (т. е. принципите на Виенския конгрес на Свещения съюз и на Аахенския конгрес) въобще не смутили Кънинг.
Още по-тежък и даже съкрушителен удар по принципите от 1814, 1815 и 1818 г. в самата Европа е проблема със събитията свързани с гърците. Въпреки, че са лишени от подкрепата на Каподистрия и император Александър І, то гърците продължавали своята борба за независимост.
По това време в Англия сред буржоазните среди се оформило мнението, че трябва да се засили британското влияние в Средиземноморието. Кънинг обърнал рязко британската политика и на 25 март 1823 г. без да уведоми дипломатическото тяло в Лондон признал гърците и османците за две воюващи страни. С този ход Свещения съюз и двата основни фактора в него, Метерних и Александър  І, били ударен по „ахилесовата пета”, т. е. въпроса за отношението към Османската империя. Именно османската дипломация още преди това дразнела ушите на руския император, а на Веронския конгрес, въпреки любезния прием, Махмуд ІІ дори не изпратил свой представител. Това решение на практика признава гърците за воюваща страна и възможността за самостоятелна държава, както и бъдещото признаване от английска страна. Така  била отнета инициативата от Русия по „гръцкия въпрос”.
В края на 1823 г. отново се обърнал към гръцките работи като не възнамерявал да остави английско монополно положение в бъдещата държава на Балканите и Средиземноморието.  Кънинг също от своя страна бил готов да се споразумее с Петербург, но неочакваната кончина на Александър І през 1825 г. довела на престола престолонаследника Николай І.
В първите години на управление Николай І действал с предпазливост. На  първият прием на дипломатическото тяло, даден в Зимния дворец в края на декември 1825 г., новия император изразил пред френския посланик желанието му двете страни да се сближат. Той влязъл в контакт и с Кънинг посредством княза и княгината Ливен, които способстват за това и при Александър І.
От Лондон бил изпратен в Петърбург на специална мисия херцог Велингтон, към който руския император изпитвал чувство на дълбоко уважение. Той бил специално инструктиран от Кънинг как да постъпи. По въпроса за идеята на султана и египетския паша Мехмед Али да изколят гръцкото население в Морея трябвало да бъдат принудени да се откажат. При отказ съответно Русия да воюва с Османската империя, но без да я разгромява и без да установява свое влияние в освободена Гърция. Същевременно трябвало да се направи така, че руската държава да бъде тласната към конфликт с Високата порта война и при това пред Европа, английския парламент и самия император да изглежда, че никой не го е тласкал към това. Също Велингтон трябвало да разбере да ли Николай І поддържа принципите на Свещения съюз и в каква степен.
За евентуална война от своя страна у Николай І назряла мисълта, че Русия не трябва да воюва сама. От Велингтон било предадено предложение за съвместни действия на Русия и Англия, но руския император без да съобщи на английския представител изпратил до Махмуд ІІ нещо приличащо на ултиматум съдържащо редица искания и по дълъг срок[4], след което заявил, че e готов да подпише. Това станало на 4 април 1826 г. след известни колебания. В крайна сметка от цялата работа по определянето на условията в Петърбургския протокол Кънинг установил, че не Англия е въвлякла Русия, а обратното.
На 26 май същата 1926 г. с голямо раздразнение и недоволство Метерних разбрал за протокола между Англия и Русия. На дневен ред бил поставен не само гръцкия въпрос, а сега на изпитание бил и самия Свещен съюз, който именно по инициатива на руския император беше създаден. Към това се прибавило и приемането от османците на царския ултиматум относно дунавските княжества и Сърбия. Те подписали Акерманската конвенция, с която потвърдили предходните руско-османски договори. Лятото на същата година Махмуд ІІ премахнал еничерския корпус, с което допълнително се отслабила османската армия и държава. Всичко това било доста обезпокоително за Австрия и водената от нея политика.
От друга страна Англия и английското правителство не желаело улеснението на предстоящата руска акция и подтикнало иранския шах да атакува Русия, но когато нахлули през 1826 г. те били разбити. Кънинг също имал  в предвид, че съгласно протокола от Петербург нито Русия, нито Англия могла да се възползва при евентуалната война от заграбване на османски територии.
Кънинг предприел и друг маньовър като привлякъл и Франция. Целият процес на този акт бил един маньовър между англичаните и руснаците като и двете страни твърдели, че другата не желаела евентуалното участие на Франция. В момента, когато английския външен министър отстъпил, това направил и руския император. Така срещу Османската империя застанали три от основните държави играчи на европейската сцена. Метерних бил поставен пред свършен факт и трябвало да признае поражението си. Той негодувал, но не бил единствен. Това направили и крайните реакционери от всички европейски монархии.
По въпроса за автономията на гърците султана и неговото правителство не били съгласни като се надявали на противоречията на участниците в протокола. Кънинг решил да се ограничи само със скъсване на дипломатическите отношения с Високата порта, но опасявайки се от самостоятелните действия на руската държава английското и френското правителство настояли за превръщането на протокола в договор. През 1827 г. била подписана Лондонската конференция за сътрудничеството в защитата на гърците. Предвиждало се изпращането на войски и флота от трите държави като руската страна наблегнала, че унищожението на гръцката флота и въстаниците ще навреди на цялата европейска търговия. Така от трите държави били изпратени ескадри като на 20 октомври 1827 г. била унищожена османо-египетската флота в Наваринския залив от английския флот. След това обаче Англия и Франция ограничили своите действия, а султана продължавал да отказва признаването на гръцка автономия, както и свободния достъп през проливите и правото на Русия да се меси в дунавските княжества. При така създаденото положение на 7 май 1828 г. започнала войната между Русия и Османската империя.
По същото време усилия за създаването на антируски съюз се бил заел Метерних, но те не се увенчали с някакъв успех. В крайна сметка Високата порта била разбита и на 14 (2) септември 1829 г. е подписан Одринския мир като султана приел поставените условия. Този договор бил изгоден за руската държава като получили определени територии, дунавските княжества и Силистра останали под руски контрол, Гърция била определена за самостоятелна държава, получено било правото за преминаване на проливите от руски търговски кораби и пр.
През 1830 г. във Франция станала Юлстата революция, в Полша избухнало въстание срещу руския царизъм, 1832 г. английското правителство трябвало да направи избирателната реформа, а в германските държави разраснало буржоазно-конституционното движение. В 1833 г. бил  направен и последния опит да се потвърдят и обновят принципите на Свещения съюз в Мюнхенгрец между Русия, Прусия и Австрия, което било и края му.





Използвана литература:


    1.     История на дипломацията. Том І. С., 1961.   
    2.     Нова история. Част І. С., 1975.
    3.     История Европьi. Том 5. М., 2000.
    4.     Пантев, Анд., Глушков, Хр., Мишев, Р. История на новото време.Велико Търново, 1994.
    5.     Микел, П. История на Франция. С., 1999.
    6.     Йелавич, Б. История на Балканите ХVІІІ - ХІХ век. С., 2003.

[1] История на дипломацията. Том І. С., 1961., стр. 561.
[2] Този конгрес бил открит на 20 октомври 1820 г. в Тропау и приключил работата си в Лайбах (Любляна) на 12 май 1821 г., а в Пантев, Анд., Хр. Глушков и Р. Мишев. История на новото време. Велико Търново, 1994. е даден и Карлбад през 1819 г.
[3] „Петовластието”.
[4] Шест седмици.