събота, 26 ноември 2011 г.


Болонски Псалтир/ Bologna Psalter

Генчо Терзийски




Манастирите през Средновековието са основен двигател на културните процеси и центрове на духовна енергия. Като културен феномен изпълняват функцията на книжовни средища. Те са както книгохранилища, така и обител на книжовници, които със сакрален респект опазват и репродуцират писаното слово. В тях, от една страна, се осъществява приемственността с предходната традиция, създава се книжнина, структурирана обикновено около локални култове, легенди или мотиви (най-често свързани с патрона на манастира). От друга страна, те са активни посредници в книжовния обмен – в тях се създава и разпространява книжовна продукция далеч зад границите на културната им територия (монасите и общността от вярващи).
По време на Второто българско царство престолният град Търново е едновременно център на държавната и църковната власт и книжовно средище, свързано с култовете на нови светци, чийто мощи се съсредоточават в него. През ХІІІ в. в България са функционирали и периферни книжовни средища. Това не са били само манастирите, а и малките селища. Особено показателни са запазените среднобългарски ръкописи, чийто произход се свързва с тях – Битолският триод (писан в с. Стълп, Кичевско), Болонският псалтир (писан в с. Равне, близо до Охрид, изд. от Ив. Дуйчев 1968) и Добрейшовото евангелие.
Болонският псалтир е пергаментен ръкопис от 264 страници с размер 27 на 20 см, който се пази в Болонската библиотека под заглавието Athanasius Psalmorum Romae. Подвързан е в кожа. Написан е в две колони като преди писането за обозначеие на редовете са били очертани линии с помоща на тъпо острие. Поради това на места листовете са прерязани.
Първият учен обърнал внимание на скъпоценния кодеск е Емилио Теца. В бележка върху вътрешната страница той  информира читателя, че този ръкопис съдържа средновековен български текст написан на кирилица. Преди да постъпи тук, ръкописът е бил част от библиотеката на августинския манастир „Св. Салваторе”.
Кодексът е съставен от две части. Първата съдържа Давидовите псалми, а втората – коментари, писани от Атанасий Александрийски и по-късно преведени на гръцки. По тази причина през 1746 г. Н. Антонели определя ръкописа като тълковен псалтир. В лявата колона е представен текстът на Псалмите, а в дясната – коментарите, писани с по-дребен шрифт. Използвано е черно мастило, което е избеляло от времето и получило кафяв оттенък. На места букви, а и цели думи са изписани с червено. Към текста са прибавени и тералогични украси. Не е извесно дали не е сторено от Емилио Теца, но в горния ляв ъгъл на лицевата страна са добавени с арабски цифри обозначения за броя на листовете. С това се целяло да се заместят средновековните първоначални обозначения по тетрадките. Те са 33 на брой като всяка съдържа осем листа. Характерно е, че всяка тетрадка завършва с началния текст на следващата.
Като цяло текстът е придружен от множество маркери. Впоследствие някои от тях са умишлено отстранени, като тази в горния ляв ъгъл на лист 91 и на лист 254. Други, запазени и до днес, са важни за историята на текста. Например лист 126 съдържа бележка от известния славист В. Ягич (1838–1923). На съседния лист има записка от йеромонах Данаил, който купил книгата в Битоля от Тодор от Равне за цената на „позлатените попадиини обеци и два перпера”.
Безспорно бележката, която информира за имената на преписвачите, заслужава особено внимание. Лист 105 съдържа анотация, която информира читателя за преписвач на име Белослав, който е преписал една страница от Псалтира за да помогне на брат си Йосиф. Друга, по-късна бележка на италиански, осведомява и за имената на преписвачите на ръкописа – Йосиф и Тихота, споменати в бележка на лист 126.
Бележката, оставена от Тихота, нарича двамата братя „раби Божии”, което само по себе си означава миряни. Това откритие е изключително важно, тъй като показва, че старобългарски библейски текстове са били преписвани не само от църковни служители. Доказателство за това е и славянското име на Тихота, което би било задължително променено при приемане на свещенически сан. Такъв обаче явно липсва, което свидетелства, че преписът на Болонския псалтир е дело на миряни.
 Важно е също да се отбележи, че щом преписвачите не са били свещеници, те трябва да са били кръвни братя. Това заключение разкрива, че едно българско семейство в средата на 13. век е имало двама грамотни мъже. Последното само по себе си е важно свидетелство за грамотността на българите край Охрид по онова време.
При преписването на ръкописи в средновековието особено внимание в монотонния ритъм на текстовата колонка преписвачите са обръщали на новите абзаци и чрез тяхното украсяване, превръщането им в инициали, те са постигали естетическото членение на текстовите единици. Те са важен елемент в оформянето на средновековната българска книга. Писачите са ги изпълнявали с пурпурни, сини, златни и сребърни мастила. Усложнени и по-големи по размери от обикновените букви - те се явяват основни ориентири за ползуващите текста по време на богослужението или при индивидуалното моление на монаха. Конструкцията на буквата се е украсявала с мотиви от растителен, геометричен, плетеничен, зооморфен, антропоморфен тип. Инициалите, в които преобладава палметата в кръговия мотив, или растителни елементи са издържани в характерния за гръцките и славянски ръкописи - византийски цветен стил. Когато в инициала се включват елементи от зооморфния и орнитоморфен репертоар със загубване на адекватните природни форми представлява тератологичния стил. Тези, в които доминират плетенично-геометричните мотиви - балкански стил. Основата е на трите стила в славянските ръкописи е византийския орнаментален репертоар.
Въпроса за датировка, накратко  обаче засегната, дава Константин Иречек като го поставя в «1230 -1241 г при Асене ІІ». Най-значителни приноси за проучването на на Болонския псалтир в началото на ХХ век дават двамата най-видни за този период слависти Вячеслав Н. Щепкин (1849 – 1937 г.) и Вратослав Ягич (1838 – 1923 г.). Те отбелязват различията относно датирането – към времето на цар Иван Асен І (1187 – 1196 г.) или към времето на цар Иван Асен ІІ ( 1218 – 1241 г.). Благодарение на проучванията на двамата слависти към времето на Първата световна война Болонския псалтир е един от най-известните паметници на средновековната българска и славянска писменост.  В крайна сметка Болонския псалтир е създаден в периода 1230 - 1241 г. От историографска гледна точка впечатление правят имената на: Йосиф Добровски (1753 – 1829 г., основоположник на славянската фиология.), Вартоломей (Ерней) Копитар (1780 -1844 г.), Емилио Теза ( 14. ІХ. 1831 – 30. ІІІ. 1912 г.), И. И. Срезневски (1812 – 1880 г.), Александър Ходцко (1804 – 1871 г.), Марин Дринов (1838 – 1906 г.), К. Иречек, В. Ягич, В. Щепкин, Беньо Цонев (1863 – 1926 г.), И. Дуйчев, Божан Ангелов (1873 – 1958 г.), Минко Генов (1880 -1950 г.), Йорд. Иванов (1872 – 1947 г.) и т. н.
Болонският псалтир е един своеобразен паметник на средновековната българска култура. Запазването му до днес ни позволява да можеме да се докосваме до отминалия отдавна ХІІІ век.


Използвани материали:

  1.  Болонски псалтир. Български книжовен паметник от ХІІІ в. Фототипно издание с увод и бележки С., 1968.
  2.  http://www. Libsu.uni-sofia.bg
  3.  http://www. Pravoslvie..bg  - Радослава Трифонова. Манастирски средища и монашенска книжнина в Сърбия и България – 13 век.
  4.  http://www. Omda.bg   -  Инициалните букви.