Болонски Псалтир/ Bologna
Psalter
Генчо Терзийски
Манастирите през
Средновековието са основен двигател на културните процеси и центрове на духовна
енергия. Като културен феномен изпълняват функцията на книжовни средища. Те
са както книгохранилища, така и обител на книжовници, които със сакрален
респект опазват и репродуцират писаното слово. В тях, от една страна, се
осъществява приемственността с предходната традиция, създава се книжнина,
структурирана обикновено около локални култове, легенди или мотиви (най-често
свързани с патрона на манастира). От друга страна, те са активни посредници в
книжовния обмен – в тях се създава и разпространява книжовна продукция далеч
зад границите на културната им територия (монасите и общността от вярващи).
По време на
Второто българско царство престолният град Търново е едновременно център на
държавната и църковната власт и книжовно средище, свързано с култовете на нови
светци, чийто мощи се съсредоточават в него. През ХІІІ в. в България са
функционирали и периферни книжовни средища. Това не са били само манастирите, а
и малките селища. Особено показателни са запазените среднобългарски ръкописи,
чийто произход се свързва с тях – Битолският триод (писан в с. Стълп,
Кичевско), Болонският псалтир (писан в с. Равне, близо до Охрид, изд. от Ив.
Дуйчев 1968) и Добрейшовото евангелие.
Болонският
псалтир е пергаментен ръкопис от 264 страници с размер 27 на 20 см, който се
пази в Болонската библиотека под заглавието Athanasius Psalmorum Romae. Подвързан
е в кожа. Написан е в две колони като преди писането за обозначеие на редовете
са били очертани линии с помоща на тъпо острие. Поради това на места листовете
са прерязани.
Първият учен
обърнал внимание на скъпоценния кодеск е Емилио Теца. В бележка върху
вътрешната страница той информира читателя, че този ръкопис съдържа
средновековен български текст написан на кирилица. Преди да постъпи тук,
ръкописът е бил част от библиотеката на августинския манастир „Св. Салваторе”.
Кодексът е
съставен от две части. Първата съдържа Давидовите псалми, а втората –
коментари, писани от Атанасий Александрийски и по-късно преведени на гръцки. По
тази причина през 1746 г. Н. Антонели определя ръкописа като тълковен псалтир.
В лявата колона е представен текстът на Псалмите, а в дясната – коментарите,
писани с по-дребен шрифт. Използвано е черно мастило, което е избеляло от
времето и получило кафяв оттенък. На места букви, а и цели думи са изписани с
червено. Към текста са прибавени и тералогични украси. Не е извесно дали не е
сторено от Емилио Теца, но в горния ляв ъгъл на лицевата страна са добавени с
арабски цифри обозначения за броя на листовете. С това се целяло да се заместят
средновековните първоначални обозначения по тетрадките. Те са 33 на брой като
всяка съдържа осем листа. Характерно е, че всяка тетрадка завършва с началния
текст на следващата.
Като цяло текстът
е придружен от множество маркери. Впоследствие някои от тях са умишлено
отстранени, като тази в горния ляв ъгъл на лист 91 и на лист 254. Други,
запазени и до днес, са важни за историята на текста. Например лист 126 съдържа
бележка от известния славист В. Ягич (1838–1923). На съседния лист има записка
от йеромонах Данаил, който купил книгата в Битоля от Тодор от Равне за цената
на „позлатените попадиини обеци и два перпера”.
Безспорно
бележката, която информира за имената на преписвачите, заслужава особено
внимание. Лист 105 съдържа анотация, която информира читателя за преписвач на
име Белослав, който е преписал една страница от Псалтира за да помогне на брат
си Йосиф. Друга, по-късна бележка на италиански, осведомява и за имената на
преписвачите на ръкописа – Йосиф и Тихота, споменати в бележка на лист 126.
Бележката,
оставена от Тихота, нарича двамата братя „раби Божии”, което само по себе си
означава миряни. Това откритие е изключително важно, тъй като показва, че
старобългарски библейски текстове са били преписвани не само от църковни
служители. Доказателство за това е и славянското име на Тихота, което би било задължително
променено при приемане на свещенически сан. Такъв обаче явно липсва, което
свидетелства, че преписът на Болонския псалтир е дело на миряни.
Важно е също да се отбележи, че щом
преписвачите не са били свещеници, те трябва да са били кръвни братя. Това
заключение разкрива, че едно българско семейство в средата на 13. век е имало
двама грамотни мъже. Последното само по себе си е важно свидетелство за
грамотността на българите край Охрид по онова време.
При преписването на ръкописи в средновековието особено внимание в монотонния ритъм на
текстовата колонка преписвачите са обръщали на новите абзаци и чрез тяхното
украсяване, превръщането им в инициали, те са постигали естетическото членение
на текстовите единици. Те са важен елемент в оформянето на средновековната
българска книга. Писачите са ги изпълнявали с пурпурни, сини, златни и сребърни
мастила. Усложнени и по-големи по размери от обикновените букви - те се явяват
основни ориентири за ползуващите текста по време на богослужението или при
индивидуалното моление на монаха. Конструкцията на буквата се е украсявала с
мотиви от растителен, геометричен, плетеничен, зооморфен, антропоморфен тип.
Инициалите, в които преобладава палметата в кръговия мотив, или растителни
елементи са издържани в характерния за гръцките и славянски ръкописи -
византийски цветен стил. Когато в инициала се включват елементи от зооморфния и
орнитоморфен репертоар със загубване на адекватните природни форми представлява тератологичния стил. Тези, в които доминират
плетенично-геометричните мотиви - балкански стил. Основата е на трите стила в
славянските ръкописи е византийския орнаментален репертоар.
Въпроса за
датировка, накратко обаче засегната,
дава Константин Иречек като го поставя в «1230 -1241 г при Асене ІІ».
Най-значителни приноси за проучването на на Болонския псалтир в началото на ХХ
век дават двамата най-видни за този период слависти Вячеслав Н. Щепкин (1849 –
1937 г.) и Вратослав Ягич (1838 – 1923 г.). Те отбелязват различията относно
датирането – към времето на цар Иван Асен І (1187 – 1196 г.) или към времето на
цар Иван Асен ІІ ( 1218 – 1241 г.). Благодарение на проучванията на двамата
слависти към времето на Първата световна война Болонския псалтир е един от
най-известните паметници на средновековната българска и славянска
писменост. В крайна сметка Болонския
псалтир е създаден в периода 1230 - 1241 г. От историографска гледна точка
впечатление правят имената на: Йосиф Добровски (1753 – 1829 г., основоположник
на славянската фиология.), Вартоломей (Ерней) Копитар (1780 -1844 г.), Емилио
Теза ( 14. ІХ. 1831 – 30. ІІІ. 1912 г.), И. И. Срезневски (1812 – 1880 г.),
Александър Ходцко (1804 – 1871 г.), Марин Дринов (1838 – 1906 г.), К. Иречек,
В. Ягич, В. Щепкин, Беньо Цонев (1863 – 1926 г.), И. Дуйчев (1907 - 1986 г.), Божан Ангелов
(1873 – 1958 г.), Минко Генов (1880 -1950 г.), Йорд. Иванов (1872 – 1947
г.) и т. н.
Болонският
псалтир е един своеобразен паметник на средновековната българска култура. Запазването
му до днес ни позволява да можеме да се докосваме до отминалия отдавна ХІІІ век.
Използвани материали:
- Болонски
псалтир. Български книжовен паметник от ХІІІ в. Фототипно издание с увод и
бележки С., 1968.
- http://www. Libsu.uni-sofia.bg
- http://www. Pravoslvie..bg - Радослава Трифонова.
Манастирски средища и монашенска книжнина в Сърбия и България – 13 век.
- http://www. Omda.bg
- Инициалните букви.
